Следотърсачът

Затова, когато беше минал през Невидимия, той трябва да се е появил много пъти, може би хиляда пъти. Повечето от действителните частици, изграждащи телата им, нямаше да се сблъскат, а Невидимия е прескачал напред тъкмо навреме, преди да успеят да се изопачат или унищожат взаимно. Някои частици обаче би трябвало да са се сблъскали и те... Нищо чудно, че Невидимия бе предпочел да отстъпи, а не да се сблъска с Риг. Въпреки че подобен сблъсък не би нанесъл видима вреда, сигурно радиацията от относително малкото атомни сблъсъци, които наистина се осъществяват по време на прехода, е не малка. Ако Невидимия не се стараеше да избягва колкото се може повече сблъсъци, накрая щеше да се натрупа значителна радиация. Може би достатъчна, за да го разболее и дори да го убие.

За първи път Риг осъзна, че многото знания по физика, преподадени му от Бащата, са нещо полезно. „Той е искал да мога да разбирам явления като това“.

Само дето още не можеше да го проумее. Как беше възможно човешко същество да разделя времето на такива миниатюрни частици? Как бе възможно Невидимия изобщо да възприема подобни интервали?

И Риг отново отговори на собственото си възражение. „Невидимия разбира какво прави не повече, отколкото разбираше и Умбо, когато „забавяше времето“, не повече, отколкото и аз разбирах естеството на дирите, които единствен можех да видя. Получава се инстинктивно. Рефлекс.

Като потенето. Ти знаеш кое предизвиква потенето, но няма нужда да мислиш за всяка пора, за да се изпотиш.

Не, потенето беше неволен процес. По-скоро като ходенето. Не мислиш за всяко движение на мускулите, докато ходиш, ти просто ходиш и тялото си върши, каквото върши. Или като зрението – ти решаваш какво да гледаш, колко да си отвориш очите и колко време да се взираш, но не е нужно да разбираш как фотоните попадат върху пръчиците и колбичките на твоята ретина.

Невидимия може дори да не знае, че прескача напред във времето – знае само, че когато става невидим, придвижването му напред се забавя. С години на упражнения той може да се научи да се придвижва във времето точно толкова, колкото е нужно, за да остава невидим, защото ако стане прекалено невидим, няма да може да се придвижва от едно място на друго, толкова ще се забави движението му из пространството. Но ако не се придвижва достатъчно напред с всеки скок във времето, той може да стане видим и хората ще го видят – като призрак, сън, привидение, спомен, ала все пак ще го видят. И затова с годините се е научил да го управлява така, както Умбо се е научил да управлява чувството си за хода на времето и както аз се научих да различавам дирите и с един поглед да определям колко са стари в сравнение една с друга и да отделям пластовете наум, за да мога да се съсредоточа върху следите от определено време или от определен човек сред всички дири, преминаващи през съответното място в пространството.

Невидимия е като мен. И като Умбо. Надарен.

И двамата с Умбо сме обучавани от моя Баща, за да усъвършенстваме дарбите си. Нокс също. Дали Баща ми е познавал и този човек и също го е обучавал?“

Той си спомни гласа на Бащата, докато лежеше, притиснат от поваленото дърво.

– Тогава трябва да отидеш и да намериш сестра си. Тя живее с майка ти.

И Риг разбра кой точно беше Невидимия. Неговият Баща го бе изпратил да намери сестра си, а не майка си. Майка му, която по право беше кралица, не беше важна. За Бащата важна бе надарената му сестра. Всичко пасваше и добиваше смисъл. Теорията му обхващаше всички факти и не пропускаше нищо от онова, за което можеше да се досети. По-късно можеше да открие много нейни недостатъци, но точно сега, както го беше учил Бащата, тази теория му вършеше достатъчно работа, за да действа според допускането, че е прав.

Риг отново се съсредоточи върху дирите. Невидимата се движеше бързо към вратата, от която беше излязла, и то много по-бързо. Което всъщност означаваше, че прескача напред във времето на още по-малки интервали или по-нарядко, а това на свой ред означаваше, че отразява повече фотони. И наистина, Риг успя да различи призрачна форма, която тичаше – тичаше толкова бавно, че с десетина крачки все още можеше да я настигне.

Ето как Невидимата се бе научила да бяга – като разменя при бягството малко от невидимостта си срещу скорост.

Той осъзна, че няма смисъл да се опитва да я заговаря. Докато съществуваше само за една хилядна от мига на всяко едно място в пространството, Невидимата нямаше как да различава речта.

Невидимата. Та тя си има име. Парам Сисаминка.

Риг влезе в кухнята, където сутрешната смяна вече се залавяше за работа – пекарите месеха тестото, оставено им от нощната смяна, готвачите подготвяха съдовете за следобедните ястия, прислужниците сънено сновяха насам-натам и се подготвяха да се заемат със задълженията си.

– Спали ли сте изобщо, млади господарю? – попита главната пекарка, жена, която Риг не беше срещнал предната вечер, ала, разбира се, кухненският персонал разговаряше помежду си, особено за непознатия, който бе легнал в кьошето зад печката.