Следотърсачът

В градината никой не стоеше на стража – каква ли беля можеше да направи някой в двора, освен ако не беше крадец на билки и цветя? Ала Риг знаеше, че ако приближи до главната порта или до входа за слугите, насреща му щеше да излезе стража. Дори и да тръгнеше да се разхожда из градината, щеше да привлече внимание. Затова избра едно място близо до кухненската врата – „вратата за пипера“, както я наричаха, защото готвачите пращаха през нея прислугата да бере пресни подправки – и седна на земята. Сега въздухът беше много студен. Скоро босилекът щеше да увехне, а после, паднеше ли снегът – и мащерката. Накрая само розмаринът с клечестите стъбла щеше да оцелее и през зимата. За Риг градината бе почти толкова изкуствена и превзета, колкото и вътрешността на къщата с дървения под. Нищо тук не растеше на свобода и нямаше никакви по-сложни форми на живот от няколко птици, на които тук не им се позволяваше да гнездят. Насекомите оставяха дири, но толкова тънки и бледи, че дори и да искаше, не би могъл да различи отделни сред тях. Но добре, че беше така – защото на всяка диря на гръбначно животно се падаха десет хиляди дири на насекоми и ако всички те бяха еднакво широки и сияеха еднакво ярко в съзнанието му, насекомите щяха да закрият всичко останало.

Той си отваряше очите само за да разбере накъде вървят дирите спрямо сградата. Усещаше всички следи, без значение колко стени се издигат между него и тях. Външните стени на къщата бяха чисти – поне от шестстотин години насам никой не беше преминавал зад бариерите. Предстоеше му да научи много неща, но Риг придаваше първостепенна важност на дирята на човека, поставил половин дузина акси в тънка клетка под леглото, на което трябваше да спи. Без да знае как точно ги различава, като много малък Риг се беше научил да разпознава дирята на определен човек и да я различава, когато я види отново на друго място. Колкото по-стара беше следата, толкова по-трудно му беше, защото с времето подробностите се заличаваха и дирите губеха отчетливост – макар че не можеше да обясни какви точно подробности разпознава. Той просто знаеше.

Несъстоялият се убиец беше минал през входа за прислугата на алеята и оттам неговата диря плавно влизаше в големия килер и тръгваше нагоре, а после надолу. Риг заключи, че онзи бе влязъл в къщата затворен в нещо, най-вероятно бъчва. Беше се появил снощи, по същото време, когато Риг бе пристигнал в двора на стола носилка. Точно тогава бяха заложили капана с аксите.

Риг трябваше да види дали убиецът е общувал с някого в къщата. А и да разбере дали е използвал някой от тайните коридори. Отговорът и на двата въпроса беше „не“. Убиецът се беше движил безпогрешно и без да срещне никого, без дори да спира, за да се скрие някъде, и бе отишъл право в стаята, предназначена за Риг.

Ала не се беше върнал в килера – вместо това се бе покачил на покрива по стръмната стълба, използвана от работниците, които поправяха течовете, премахваха гнездата на птици и оси и миеха прозорците по стените и покривите на таванските куполи. Беше останал там точно до момента, когато Ербалд бе придружил Риг до портата – Риг се бе научил да разпознава и относителната възраст на дирите, пресните, с висока степен на точност. В този момент убиецът се беше покатерил на покрива, бе притичал по него и се бе спуснал в съседния двор. Никой в онази къща не е бил буден и въпреки че беше почти толкова хубава, колкото и къщата на Флакомо, тя нямаше нужда от друга стража освен сънливия старец, който дремеше на пост, защото убиецът бе го подминал, бе прескочил портата и излязъл на улицата, без онзи изобщо да се събуди.

Убиецът се бе движил с увереността на човек, който е влизал в къщата и преди и знае къде отива, затова Риг започна да се взира все по-назад в миналото и да открива все по-стари и по-стари дири. По начин, по който никога не би могъл да ги види с очите си, проследяваше само дирите от времето, което го интересуваше, а по-новите и по-старите се размиваха, когато насочваше вниманието си към другите. Тази работа гълташе време и изискваше желязна самодисциплина – беше като да си принуден да четеш дребен шрифт на мъждива светлина и да не се отказваш само заради това, че е трудно да се съсредоточиш върху буквите. Но той се беше научил да отделя всеки пласт, да го изследва методично, до основи, из цялата къща, после да се заема с още по-стария пласт и така нататък.