Следотърсачът

Отново отвори очи. Ако това беше друг убиец, на Риг несъмнено нямаше да му е трудно да избяга, онзи напредваше толкова бавно. Но пък вероятно се движеше по-бавно само докато беше невидим, а после можеше да стане видим и да връхлети върху него като ястреб.

Все пак той трябваше да научи още. Затова стана, отиде право в края на пъплещата диря и º прегради пътя.

За кратко дирята спря да се движи, а после заотстъпва назад. Ала в този миг на колебание, докато Невидимия не помръдваше нито напред, нито назад, смътният му образ се появи пред очите на Риг. Не можеше да го разгледа ясно, но видя очите, можа да прецени ръста. И в погледа му улови проблясък на... На какво? Страх? Стъписване? Риг знаеше, че е разкрил на невидимия, че може да го вижда. Но пък беше научил, че когато невидимият спре, той отново става донякъде видим.

– Ти кой си? – тихо попита Риг. Беше толкова близо, че онзи нямаше как да не го чуе, въпреки че никой вътре в къщата не би могъл. Но не последва и намек за отклик. Невидимия продължаваше да се отдръпва, може би малко по-бързо, но не особено.

Ядосан, Риг тръгна по дирята и не спря, а продължи да върви дори когато стигна мястото, където трябваше да се намира човекът. И премина.

Дали почувства нещо странно? Може би едва доловима тръпка или пък лека топлина. А може и само да си въобразяваше, че е усетил нещо, защото знаеше, че би трябвало да минава през жив човек. Когато се огледа назад, дирята не се бе променила. Само продължи да се придвижва напред, може би малко по-бързо отпреди, ако думата „бързо“ би могла да се използва, за да се опише скорост, която би посрамила и охлюв. Само едно му оставаше. Риг застана на пътя на Невидимия и затвори очи, за да може да се съсредоточи върху дирята назад във времето. Не чак толкова ужасно отдавна тя се променяше – губеше признака „бързо угасване“ и добиваше съвсем нормален вид, докато вървеше из къщата и влизаше в спалнята, където лежеше майка му, потънала в сън.

Невидимия бе излязъл от стаята на майка му, и то с нормална крачка. Но бе излязъл посред нощ, когато наоколо нямаше никого. Риг направи разумното предположение, че когато Невидимия се движи с обикновена скорост, той е напълно видим и е останал незабелязан, защото в къщата беше тъмно и всички спяха. Веднага щом е разбрал, че в градината има и друг – Риг, той беше забавил ход и бе станал невидим.

„Той не „забавя ход“ – осъзна момчето. – Онова, което прави, въздейства върху дирята му, а дирите са свързани с времето. Невидимия всъщност прескача напред във времето на миниатюрни интервали“.

Безмълвно, наум, Риг обясни всичко, сякаш излагаше теорията си пред Бащата. „Да предположим, че Невидимия се придвижва с един инч в секунда. Да предположим, че в края на всяка секунда той прескача една секунда напред във времето. За самия Невидим той се придвижва непрекъснато напред с една секунда за инч.

Ала тъй като в края на всяка секунда прескача една секунда напред, за външния наблюдател ще изглежда, че той се придвижва един инч напред на всеки две секунди, ала за едната от секундите привидно ще изчезва. А сега да предположим, че вместо с инч в секунда придвижването е с една милионна от секундата за една милионна от инча. Темпото ще е същото, но сега той няма да се задържа на никое място достатъчно дълго, че да може да го уцели по-значителен брой фотони“.

Почти чу как гласът на Баща му изрече възражение, макар да беше наясно, че говори собственият му разум, който Бащата бе обучил в скептицизъм. Ако Невидимия съществува във всеки миг точно толкова време, колкото не съществува между миговете, то той би трябвало да бъде полувидим, защото половината фотони ще преминат през него, а другата половина ще бъдат отразени или абсорбирани.

„Добре – отговори Риг сам на себе си. – Да предположим, че Невидимия съществува една милионна от секундата, но после прескача напред за една хилядна от секундата. Сега той съществува далеч по-малко време, отколкото не съществува. И отразява светлината само за една милионна от секундата на всяка хилядна от секундата. Очите ни просто са неспособни да забележат такова миниатюрно количество светлина, не могат да се съсредоточат върху нея.

Ала той трябва да не спира да се движи. И то много бързо, за да е на различно място всяка хилядна от секундата, щом се появява за толкова кратко. Когато го накарах да спре и да заотстъпва назад, защото застанах точно пред него, за този кратък миг Невидимия не се движеше достатъчно бързо и стана много по-видим – можех да видя ръста му, очите му, следа от устата му. А после той ускори ход, тръгна назад и отново изчезна.

Но всъщност изобщо не е изчезнал. През цялото време си е бил там. Когато аз минах през него, той беше там.

Баща му го беше научил, че всички плътни предмети всъщност се състоят главно от празно пространство – атомите са на голямо разстояние един от друг, а във всеки атом ядрото и електроните са разделени от пространства, много по-големи от размерите им.