Следотърсачът

И те хукнаха заедно към Библиотеката на живота. Стражът тичаше леко точно зад Риг, встрани, винаги достатъчно близо, че да се пресегне и да го хване за косата. Когато стигнаха, Риг се задъхваше, ала стражът изобщо не се затрудняваше с дишането. „Не е полезно за мен да си позволявам да излизам от форма – помисли си Риг. – Ами ако се наложи бързо да избягам?

Не и без Парам, каквото и да правя“.

За толкова години кротък, затворен живот на нея никога не º се бе налагало да развива издръжливост или скорост. Беше с крехко телосложение и нямаше никакви мускули. Колкото и бавно да му се струваше, че бяга, щеше да бяга по-бързо от нея.

„Така се случва, когато си пленник, в колкото и луксозна обстановка да живееш. Тялото ти омеква и отслабва и дори и да успееш да избягаш, лесно ще те хванат“.

Вътре в Библиотеката на живота Риг веднага отиде на главното бюро и попита дежурната библиотекарка:

– Блехт тук ли е днес?

– Кой?

– Блехт, тя е микробиолог.

– Знам коя е Блехт – рече библиотекарката – Вие кой сте, бих искала да знам?

– Името ми е Риг Сесамекеш.

Библиотекарката погледна стоящия зад него страж, който сигурно беше кимнал, защото лицето º се зачерви.

– Веднага, разбира се.

Сега тя се държеше раболепно. Стана от бюрото си и отиде да търси великата микробиоложка.

– Никога не спирам да се изненадвам, че хората още реагират на името ми, все едно кралският произход има някакво значение – рече Риг.

– Той означава много неща за много хора – отвърна стражът.

– А за вас какво означава?

– Че трябва да те опазя да не приближаваш до никого, който иска да те убие.

– Ами ако човекът, който иска да ме убие, сте вие? – попита Риг.

– Странно момче си ти – рече стражът. – Но и баща ти беше странен, а той беше добър човек.

– Вие познавахте ли го?

– Аз го придружавах в библиотеката – обясни стражът. – Аз го качих в лодката за последното му пътешествие.

– Видяхте ли ръцете на съществата, които са го хванали и потопили?

– Видях ги.

– Що за човек беше баща ми? – попита Риг.

– Като теб – отвърна стражът.

– Как е името ви?

– Когато пазя пленник, нямам име.

– А когато сте у дома? Как е името ви тогава?

– Жена ми ме нарича с няколко имена.

– Няма ли да ми кажете?

Стражът се позасмя.

– Оливенко – каза той. – Така се казваше и баща ми.

– А бяхте ли там, когато баща ми откри сведенията, които са го навели на мисълта, че може да мине през стената, ако е в безсъзнание?

– Да, бях – потвърди Оливенко.

– Какво изучаваше той в момента?

– Съвсем нищо – отвърна Оливенко. – Дори не бяхме в библиотеката.

Риг въздъхна.

– Значи му е хрумнало от въздуха.

– Така мисля.

– Проучванията му са нямали смисъл и не са го отвели доникъде.

– Той ми каза, че са му показали всички пътища, които няма да го отведат там, където иска да отиде.

На Риг му се щеше да попита защо Оливенко не си е направил труда да му каже това досега. Но каквито и да бяха основанията му, Оливенко не желаеше да се защитава, а Риг не искаше да му противоречи. До този миг той бе подозирал, че стражът е от хората, които презират кралското семейство – в края на краищата, нямаше ли Съветът да възложи точно на такъв човек изпълнението на подобна задача? Но Оливенко бе познавал бащата на Риг и очевидно го беше харесвал. Може би досега се чумереше, защото просто не харесваше Риг. Това би обяснило и решението му да не му казва, че баща му Кносо изобщо не е стигнал до своите отговори чрез проучвания. Без съмнение, не би му казал просто: „Ти не си ме питал“.

– Значи той е заложил живота си за една догадка.

– Така му казах и аз – каза Оливенко.

– А той какво отговори?

– Всеки ден всички ние залагаме по хиляда пъти живота си за хиляда догадки.

– Но татко е изгубил облога.

Оливенко кимна. Риг забеляза, че се е понаежил.

– Не ви харесва да го наричам „татко“ – досети се той.

– Наричай го както си щеш – заяви Оливенко още по-хладно и по-дръпнато.

Риг отгатна причината.

– Защото вие не смятате, че аз наистина съм негов син.

– Отначало не смятах. Но ти приличаш на него. Гласът ти звучи като неговия. И си също толкова самонадеян.

– Няма как да знам – рече Риг. – Никога не съм си мислил, че имам друг баща освен човека, който умря миналата есен в планинската гора. Доведоха ме тук, защото други хора мислеха, че може би съм синът на Кносо и Агия. Аз бях едно комарче на този свят и весело си хвърках, но бръмнах на ухото не на когото трябва и ме шляпнаха.

Оливенко изобщо не откликна.

– А защо не ви харесва да наричам Кносо „татко“?

– Как иначе да го наричаш?

– Забелязах как охладняхте, щом го споменах.

– Така ли? Значи съм се провалил.

Риг реши да се опита да пробие бариерата с ирония.

– Какво е военното наказание за подобно нарушение на дисциплината? Да ви набият с тъпата страна на меча? Представете си, войник, откликнал по човешки на каквото и да било.

– Не войникът Оливенко ме разочарова, а играчът на глинени топчета – рече стражът.