Следотърсачът

– Само дето се е случило, значи е възможно. Но няма да чакаме в О да проумееш как точно става, защото може да ни хванат. Ала все пак аз ще се върна да взема скъпоценните камъни и парите. Монетите точно сега ще ни свършат работа – можем да си платим за лодка нагоре по реката до Площадката на Подмокрената и да останем за известно време там, където не ни застрашава нищо. Но камъните и ножът... тях няма да можем да осребрим. Мисля, че си се върнал да предупредиш Риг и себе си, защото първия път войниците са взели тези предмети и заради това на Риг му е било много по-трудно. Онзи, първият камък, случайно ли е бил единственият легендарен и баснословно ценен? Или има и други, които биха влошили положението още повече, ако хванат Риг с тях? А ножът, кой знае пък той какво би причинил. Много е стар, но изглежда съвсем нов, нали? А Риг не знае нищичко за човека, от когото го е задигнал.

– Значи трябва да вземем парите и да закопаем ножа и скъпоценните камъни на място, където никога никой не може да ги намери.

– Не – възрази Самуна. – Защото ние не знаем... ами ако по-нататък ни потрябват, за да откупим свободата на Риг? Или за друго нещо. Те са наследство на Риг от баща му, значи трябва да ги пазим да не попаднат в ръцете на Революционния съвет или на някой друг, който ни желае злото. Но преди това трябва да стигнем в Ареса Сесамо, за да може Риг да ги използва, ако му потрябват.

– Щото досега това, че ги притежава, ни помогна просто страхотно – намуси се Умбо.

Самуна го побутна.

– Я се погледни как си облечен. Погледни какво преживяхме, с какви хора разговаряхме, какви неща научихме. Няколко седмици като богаташ ме научиха на много работи.

– Например? Че заради богатството те арестуват?

– Риг го арестуваха заради името, не заради парите му.

– Значи на това те е научило богатството или навъртането покрай богати хлапета?

Самуна се ухили.

– Научи ме, че ми харесва повече от бедността.

– На мен бедността не ми пречеше. Изобщо не знаех, че съм беден. Не знаех дори, че нещата, които купуваме, въобще съществуват, и затова те не ми липсваха. Добре си живеех.

– Говориш като малък привик – отбеляза Самуна.

– А какъв е планът? Отиваме в О, вземаме скъпоценните камъни и парите...

– Много, ама много грешиш. Аз отивам в О и вземам парите.

– Няма да ме оставиш!

– Ще те оставя – увери го Самуна. – Ще си уговорим сигнал, и когато се върна, ще те извикам. Ако свирна ето така... – и той изсвири – значи съм сам и няма страшно. Но ако свирна така... – сега той свирна по-различно – то с мен има някой опасен човек и ти не бива да се приближаваш.

– Нито една птица не издава такива звуци!

– Тогава е добре, че не подражавам на птици, нали? Това са военни сигнали от бившия ми полк.

– Трябва ти още един сигнал.

– Какъв?

– Такъв, който означава: „С мен има опасен човек, но ти въпреки това трябва да дойдеш“.

– Никога не бих ти дал подобен сигнал.

– Но би могъл. Така че ми го изсвири.

– Той никога няма да ми потрябва.

– Значи никога няма да го използваш, но все пак нека имаме и такъв.

Самуна се навъси и подсвирна пак – звукът беше съвсем различен.

– Опитният съм аз, но ти си мислиш, че можеш да даваш нареждания.

– Ти си големият мъж, а аз съм малкото дете. Никога не ми се е случвало да се боря, за да се измъкна от дадено положение. И затова мисля за всички възможности, които биха могли да са ми от полза. Така е, когато си малък.

– И аз съм бил дете – рече Самуна.

– И бас държа, че си бил по-едър и от две години по-големите хлапета.

Самуна не каза нищо.

– Щом не отговаряш, това значи, че съм прав.

– Млъкни! – сряза го Самуна. – Мисля, че зърнах Кулата.

– Коя кула? – попита Умбо.

– Кулата на О – изръмжа Самуна. – Ти толкова ли си тъп?

– Мислех си за други неща – обясни Умбо. – Мислех си как да се върна назад във времето.

– Мислеше си какъв си умник, дето ми каза, че съм прав, а после доказа, че в крайна сметка не си особено умен, и хич и не се опитвай да спориш, защото и двамата знаем, че на мен ми се падна тъпото хлапе, докато умното е пленник на онази гемия.

Това убоде Умбо и го заболя повече, отколкото когато баща му го биеше. И въпреки че Самуна го блъсна игриво и му каза: „Стига де, знаеш, че те дразня“, това не промени факта, че и двамата бяха наясно, че кръчмарят е прав. Но въпросът не опираше до ума, а до нещата, на които ги беше научил Човека скитник. Умбо бе обучаван съвсем малко – и само толкова. Колкото да помага на Риг. Но Риг бе обучен за всичко. Той бе обучен да бъде син на кралското семейство, защото в действителност беше такъв.

„Ако Човека скитник ме бе обучил по същия начин, и аз щях да бъда умен. Нали?“