Следотърсачът

Ами ножът? Той беше собственост на чуждия човек. Риг се пресегна и го взе и Умбо си спомни как го видя да се появява в ръката на приятеля му. Ножът продължи да съществува. Проблемът беше, че бе прескочил векове, може би и хилядолетия. Изскочил беше от тях. Защото Риг беше бръкнал назад във времето и го беше преместил. Това се бе случило и със скъпоценния камък. Той никога не е преставал да съществува, само бе променил мястото си. И епохата. Ножът бе пренесен от ръката на Риг. Камъкът щеше да бъде пренесен от ръката на Умбо. Те бяха слезли надолу по реката с гемия. Във всеки миг между Площадката на Подмокрената и О те продължаваха да съществуват някъде в света – на гемията. Но за ножа и за скъпоценния камък лодка нямаше. И река нямаше. Движението беше мигновено. А Умбо не искаше да мисли вече за това, главно защото Самуна изглеждаше крайно самодоволен, че го е накарал да се замисли над такава задача, че да замълчи.

А това също беше някаква игра, нали? И Самуна я беше спечелил. В О те не се опитаха да се качат на лодка, пътуваща нагоре по течението, защото някой можеше да ги разпознае, да се досети, че са избягали, и да ги арестува отново с все скъпоценните камъни. Вместо това слязоха надолу по течението с малък ферибот, минаха на другия бряг и се качиха на лодка, пътуваща нагоре по реката. Не взеха първата преминала, нито дори първата, която се приближи до брега и някой се провикна дали не търсят превоз. Умбо не разбираше защо нито една от тези лодки не беше достатъчно добра, докато Самуна не се провикна към една лодка, която дори не завиваше към брега, назовавайки кормчията по име.

– Рубал!

И после още веднъж, по-силно. А после нагази във водата, започна да ръкомаха и се развика: „Рубал!“, докато най-сетне кормчията го чу или може би го видя.

– Самун, ти, стар крадльо!

– Не съм я отмъквал, тя ме предпочете! – провикна се Самуна в отговор, но после измърмори на Умбо: – Вярно, че му отмъкнах гаджето, но тогава бяхме войници, почти деца. Сега никога не бих го направил.

– Много хубаво, защото Подмокрената би те убила.

– Вярно е. Може и да ме убие, че съм довел Рубал отново в нашия хан, но съм длъжен да го настаня да пренощува, редно си е.

– Какво му има?

– Не може да спре да играе на камъчета и непрекъснато мами. Бива си го в това, но не чак дотам, че умен играч да не го забележи.

– Ти умен играч ли си?

– Не – отвърна Самуна. – Но веднъж ми се наложи да убия един умен играч, за да отърва кожата на Рубал.

– Значи той ти дължи това пътуване.

– Спасявали сме си взаимно кожите към двайсетина пъти. Ще ми направи услуга не защото ми е задължен.

– Ти как разбра, че той идва?

– Не знаех, че ще е Рубал. Знаех, че скоро ще мине някой достатъчно добър познат, на когото имам достатъчно доверие, че няма да ни обере и да хвърли труповете ни да плават по течението. Аз живея и работя на реката, Умбо. Лодките и кормчиите по нея не са безброй и след време опознаваш доста от тях.

Пътуването нагоре по реката мина без произшествия. Спираха тук-там, Самуна се представяше на други ханджии. Винаги се разбираха и разговаряха весело, защото между тях нямаше конкуренция. Смрачеше ли се, лодкарите отсядаха в най-близкия хан, не биха продължили в тъмното нагоре по реката, за да спрат на някое любимо място. Затова, ако леглата в хановете не гъмжаха от дървеници и храната не бе толкова гранясала, че лодкарите да ги заобикалят отдалече, пари можеха да изкарат всички, но колкото по-нагоре се качваха по реката, толкова повече занаятът западаше.

Самуна от време на време помагаше, като тикаше с пръта и гребеше. Мускулите му не бяха свикнали с работата, но беше силен и се учеше бързо. Умбо обаче беше твърде малък и когато предложи помощта си, и двамата мъже му се присмяха.

– А и ти си имаш друга работа. Дето се върши наум – измърмори му Самуна.