Следотърсачът

– Мислиш ли, че другите го усещат?

– Ако го усещат, не знаят на какво се дължи. За човек на моята възраст чувството е, сякаш си по-млад и по-свеж, по-малко уморен. Мисълта ми се изостри, виждах по-ясно, чувах шумове отдалече и ги различавах по-лесно. С други думи, просто ми беше хубаво. Кой би обвинил момче, спящо на палубата, за това, че му е хубаво?

– Наистина, трябва да си отворя очите – рече Умбо. – Не знам защо още не съм. Не мисля, че е нужно да ги държа затворени, за да го предизвикам, вече не. Но просто не знам дали ще има нещо за гледане. Риг виждаше как хората се движат във времето, без аз да му помагам.

– Но ти умееш да придвижваш хора назад във времето, независимо дали той вижда нещо там или не.

– Риг ми е нужен. Много. Може би няма да предам известието, докато той не се освободи от плен.

– Ако ставаше така, то тогава Риг щеше да предава съобщенията вместо теб, нали? – изправи се Самуна. – Моята почивка свърши, днес аз съм на „пръчка“. Пръчка, прът, пръчка, прът – нищо чудно, че тия лодкари имат нужда от толкова много халби силна бира, когато се отбиват в Площадката на Подмокрената!

През останалите два дни на пътешествието по реката Умбо така се усъвършенства в приплъзването в ускореното време, че му се налагаше с усилие да се възпира. Когато успееше да спре, той се чувстваше вял и се чудеше дали способността му да ускорява себе си спрямо света не е като бирата за лодкарите – начин да направиш света по-светъл и приятен. Защото беше хубаво да усеща всичко толкова ясно и да има време да помисли какво иска да каже, преди да заговори. Когато имаше време да помисли за отговора, преди да го каже, или пък да премълчи, понечеше ли да каже или да попита нещо глупаво, той изглеждаше по-умен и пред другите, и пред себе си.

Но колкото и време да прекарваше в „ускореното време“, дори не зърна „дирите“, които Риг твърдеше, че вижда непрекъснато, да не говорим за хора от други епохи. Изглеждаше му безнадеждно, защото когато изпращаше Риг в ускореното време, приятелят му трябваше да избере една отделна диря и да се съсредоточи върху нея, за да се появи достатъчно ясно изображение на съответния човек, че да му пребърка джоба. Но Умбо не виждаше никакви дири и не можеше да избере цел, върху която да се съсредоточи – затова и не можеше да накара другите да изглеждат по-реални и материални. „Не мога... И все пак успях“.

Чак когато пристигнаха в Площадката на Подмокрената, им се удаде отново възможност да поговорят, защото Самуна познаваше добре тази част на реката, беше я изръшкал нагоре-надолу, за да купува бакалски стоки и платно, инструменти и сечива, мебели и ободрителни напитки за хана. И затова, колчем подминеха някое място, той споделяше мнението си за него:

– Никога не купувай чаршафи от тъкачите в тоя град, много тесни ги тъкат, не можеш да постелеш едно прилично голямо легло! Сигурно това е град на джуджета!

А после и лодкарите споделяха мнението си за мястото.

– Там има едно момиче, толкова грозно, че вече не кастрират шопарите, само ги водят да я погледнат, и такъмите им се вцепеняват и падат самички.

Умбо осъзнаваше, че казаното от Самуна не винаги беше буквално вярно, а онова, което твърдяха лодкарите, почти никога не беше. Ала никой не лъжеше съзнателно и всички се забавляваха помежду си. Добре разбираше защо лодкарите предпочитаха да живеят в свят, в който нещата бяха преувеличени или чиста проба измислици – с всичкото това бутане с пръти по неизменната река и надолу, и нагоре по течението. Докато Самуна, войникът, твърдоглавият занаятчия, труженикът на всички занаяти, имаше нужда да гледа трезво света.

Когато пристигнаха, те се сбогуваха с лодкарите, които не спряха да пренощуват. „Защо да ви връщаме за ядене и бира същите тези пари, които току-що ни дадохте за пътя?“ – рече капитанът. Подмокрената не прояви никакъв интерес нито към Умбо, нито към собствения си мъж. Каза, че била заета и нямала време за посрещания, нали всичко било на нейните ръце, докато те се правели на пътешественици из далечни страни. Самуна не я наруга, както би направил бащата на Умбо, а се нареди до нея и º помогна да свърши всичко по-бързо. И докато се трудеха един до друг, тя сегиз-тогиз започна да се усмихва – все още не го поглеждаше, само се усмихваше. Сетне започна да си тананика, после се разпя и накрая започна да му разказва разни истории, случили се, докато го нямаше.