Следотърсачът

Той затвори капака на нощното гърне, сети се за снощната вечеря и за малко да слезе и да опита да се ускори и да заговори на невидимите варианти на себе си, на Самуна и Подмокрената. Ала се възпря навреме. Не можеше да направи това, защото не го беше правил. Снощи нямаше нито посещение, нито вест. Щеше да му се наложи да го направи тази вечер. Освен ако Самуна беше прав и за него бе напълно възможно да се върне назад и да предаде съобщение там, където съобщение не е получено, и то щеше да се получи и да промени бъдещето, и после нямаше да има нужда да го предава отново. Но Умбо не виждаше как би било възможно това. Толкова влудяващо беше, че докато се мъчеше да го проумее, то го приспа още щом се пъхна под завивките. На другия ден не каза на Самуна нищо за сънищата и недоуменията си, а за плановете си – още по-малко. Следобед успя да отмъкне малко хляб и сирене от кухнята и да го отнесе в стаята си, защото възнамеряваше изобщо да не вечеря на масата. За да не се обърква от въпроса дали може да предаде съобщение в миналото, чието получаване не бе виждал при предаването му, преди сам да го предаде, той реши да не присъства на мястото, където то щеше да се получи. И затова се престори, че го наболява глава и има нужда само да поспи, за да му мине, и се прибра в стаята си. Изяде си хляба и сиренето. Де да беше се сетил да донесе и вода или слаба бира! Но устоя, не излезе от стаята и изчака къщата да утихне. Чак когато стана тъмно и тихо, се надигна и слезе по стълбите под мъждивата светлина на звездите и сребърния нощен пръстен, която влизаше през капандурите и прозорците, после тръгна опипом по тъмния коридор. Влезе в стаичката до кухнята, където бяха вечеряли Самуна и Подмокрената, късно както винаги, след като обслужат гостите. Там нямаше никого и в стаята беше тъмно, само огънят трепкаше в печката.

Чак след като си представи къде са седели Подмокрената и Самуна, той осъзна колко пробойни има в неговия план. Защото въпреки че сам не бе присъствал на вечерята, беше сигурно, че ако са получили съобщението му – онова, което той се готвеше да напъха в близкото минало и да им предаде сега, те щяха да се качат в спалнята му, да го събудят и да му съобщят за успеха.

Освен ако не съм им казал да ме оставят да спя и да не ме безпокоят до сутринта. „Точно такова трябва да е съобщението ми – да си легнат, както обикновено, и да не ме будят до сутринта!“ Доволен, че е разрешил противоречията, Умбо затвори вратата и без шум изпадна в транса на ускорението.

– Не ме будете до сутринта, моля – прошепна той умолително на празния стол, където обикновено седеше Подмокрената. После го каза отново, но в не толкова дълбок транс, или поне така се надяваше. И пак, и пак. В никой момент не видя и следа от Самуна и Подмокрената и не чу никакъв отговор, но упорито се опита да го повтори на всички нива на транса – мислеше си, че вероятно дълбочината на транса определя колко по-назад ще се върне във времето. Изтощен и оглупял от липсата на сън и продължителното съсредоточаване, той вече шепнеше не толкова поради желанието да не вдига шум, а защото беше прегракнал. Хрумна му да променя леко съобщенията, за да запомни от кое ниво на транса ги е отправил, но после се отказа, защото как ли би могъл да запомни колко „дълбок“ е бил трансът, когато е предал дадено съобщение? Дори и когато реши, че е приключил и трябва да се върне горе, не се качи, а седна на своето място до масата, разтърка очи и разбра, незнайно защо и как, че се е провалил. Беше си говорил сам.

Докато седеше там и се унасяше в сън, ала същевременно се опитваше да се ускори, Умбо изпадна в още по-силно ускорение – или пък го сънуваше – и този път, когато изговори съобщението за двамата си приятели на масата, той протегна ръце и насън... а сън ли беше?... усети дланите им в своите, и гласовете им, които го уверяваха, че ще изпълнят желанието му.

– После елате тук, след като се стъмни – продължи Умбо, – и ме отведете в леглото, защото съм страшно уморен. – След което затвори очи и изпадна не в по-дълбок транс, а в толкова дълбок сън, че се килна напред и заспа, облегнал глава на облакътените си ръце.

И се събуди – Подмокрената го раздрусваше полекичка и му говореше:

– Събуди се, Умбо, иди да си легнеш, защо спиш на масата?

Умбо си помисли, че сънят му се е сбъднал.

– Ти дойде, както те помолих! – излезе хрипкав шепот от гърлото му.

– Слушайте как квака жабата! – рече весело Подмокрената. – Горкичкият, ти наистина си болен, най-малкото настинал, пълен си с храчки и сополи! Така става, като слизаш долу и заспиваш в зимника без одеяла и гол-голеничък!

Никакво съобщение не се беше получило. Никакво.

„Ще трябва пак да опитам“ – помисли си той.

Но следващата нощ не опита нищо. Цял ден се бе трудил, но – не върху връщането назад във времето, а помагаше на Самуна да поправя разни неща из хана и носеше от седмичния пазар стоки, нужни за изхранването на гостите. Беше свършил и всякакви други полезни работи, само и само да стои буден, защото предната нощ беше спал много малко.