Следотърсачът

И щом се навечеря, се качи горе и начаса заспа.

И отново го събуди ръката на Подмокрената, която го разтърсваше.

Не. Ръцете на Подмокрената и на Самуна. Те бяха в стаята му, нощта си беше същата, защото се чуваше шумът, който вдигаха гостите в кръчмата – ревяха нестройно песни с гърла, смазани от бирата.

– Ти успя! – възкликна Самуна. – Ти се появи на масата ни, седеше на нея и протягаше ръце! Ние те хванахме за ръцете, момче.

Умбо усети как го обзема доволство.

– Какво казах? Не ви ли казах да не ме будите?

– Не, каза да те събудим и да те заведем горе, за да си легнеш. Но тъй като ти вече беше тук... поне така си мислехме, се качихме да проверим и не можахме да се сдържим – събудихме те, за да ти кажем, че се е получило!

Но не се беше получило.

– Аз оставих това съобщение снощи. Затова съм седял на кухненската маса. Значи изобщо не съм се върнал в миналото, навлязъл съм в бъдещето. В тази вечер. Снощи оставих съобщение, което сте получили тази вечер.

Отчаян, Умбо се претърколи и се обърна към стената.

– Ти, малко глупаче... – рече Самуна, не без нежност в гласа. – Мислиш, че това е провал? Какво ни пука, поне в момента, дали навлизаш в бъдещето, или се връщаш в миналото. Значи си навлязъл няколко часа напред в бъдещето? Преместил си се в съвсем друго време!

Като се замисли, щом Самуна го представи така, това си беше насърчителен знак.

– Е, добре – претърколи се Умбо по гръб, ала не отвори очи. – Щом сте ме видели на масата и сте докоснали ръцете ми, знам точно кой от опитите ми е бил този. Беше по-различен от другите. Бях се вдървил от безсъние и толкова дълбоко потънал в транс, че сякаш се загубих, струваше ми се, че никога няма да намеря обратния път. Не можех да определя кога съм пресякъл границата със съня. Но всички останали опити не постигнаха нищо.

– Освен ако не продължим до края на живота си да се натъкваме на твои призраци, които ни предават глупави съобщения – рече Подмокрената.

– Трябва да се науча и как да предавам съобщения в миналото, и то точно в нужния момент.

Самуна се изкиска.

– Ти изобщо не си се събудил. Но утре ще опитаме постоянно да изпращаш съобщения, докато не поемеш в нужната посока. Или пък можем да изберем място, където да пишеш съобщения върху земята.

– Това надали ще свърши работа – рече Умбо. – Вие дори не сте ми чули гласа, прав ли съм? Само сте ме видели.

– И те хванахме за ръцете – напомни му Подмокрената. – Ти не усети ли, че те хванахме за ръцете?

– Усетих – призна Умбо. – Усетих и миризмата на кухнята.

– Много ясно – обади се Самуна. – Та ти беше в кухнята.

– Искам да кажа, че усещах мириса на вечерята, все едно е топла. Сега си го спомням, но тогава си помислих, че е сън.

– Знаем, че можеш да надраскаш съобщение върху пръстта, Умбо, защото си успял да изровиш една кесия, заровена в пръстта, и пак да покриеш мястото, така че да не те издаде – рече Самуна.

– За каква кесия говорите? – поинтересува се Подмокрената.

– За кесия със скъпоценни камъни – отвърна Самуна. – Когато задържаха Риг, ние се върнахме и я изровихме. Само че Умбо явно се е върнал от бъдещето, оплячкосал е малкото ми скривалище и е извадил от нея най-големия камък.

– Всеки може да го е взел – рече Подмокрената.

– Всеки, който е с всичкия си, би взел цялата кесия – възрази Самуна.

– Не може да съм бил аз – изхленчи Умбо. – Аз пътувам във времето само към бъдещето. Което не струва, тъй като всички така или иначе ще попаднем в бъдещето.

– Всичките истории за призраци... – отбеляза Подмокрената. – Всички привидения сигурно просто са били такива като тебе. Обикалят из някоя къща и ако са много уморени, случайно изпадат в това забързване, дето ти говориш за него, и неволно оставят подире си свой образ или себе си в действителност, тъй като могат да докосват и да усещат мирис... И това ги отнася в бъдещето, и хората след много десетилетия ще видят как този призрак си върши там своите си работи. Те може би дори не подозират за това.

– Ако го правят като мен, знаят какво правят – възрази Умбо.

– О, значи ти си наясно какво правиш? – попита Самуна. – Не беше ли точно ти тоя, който си мислеше, че изпраща съобщения назад в миналото, а те всъщност са пристигали на погрешно място, в бъдещето?

– Оставете ме да спя – примоли се Умбо. – Толкова съм скапан, че ще пукна.

– Но запомни това, когато отново заспиваш, Умбо – рече Самуна. – Ти наистина успя. Ти наистина се придвижи във времето.

– Да, бе, нали – възкликна Умбо, а после пак се унесе в сън, но този път засънува брат си, застанал на ръба на водопада. И усети как един въпрос настоятелно напира в онази част от него, която знаеше, че това е сън: защо не мога да се върна и да кажа на Киокай, да го спася, преди да отиде на водопада?

Може и да съм го направил, помисли си той, докато отново се унасяше в сън. Може би съм го направил, обаче чак след години, когато порасна. Може би аз съм мъжът, когото на Риг му се е сторило, че е бутнал, или поне го е оставил да падне от скалата. Невъзможно.

Де да беше така.

Той отново заспа.

Глава 12

В окови