Следотърсачът

Беше я нарекъл Сташия – името на долината и делтата на реката Сташик преди Сесамото да дойдат от североизток, да я завладеят и да създадат империята. За пръв път Риг започна да разбира колко дълбока може да е паметта и каква болка могат да причиняват неща, случили се преди десетилетия.

– Аз никога не съм...

– Знам, че ти никога не си причинявал такова зло нито на мен, нито на никого. Но щом си включен в играта, няма значение какъв играч си – онези, които се отнасят така към простолюдието, ще те използват, за да заграбят отново властта. Съветът е най-ужасната власт – покварена, деспотична, лицемерна, фанатична. Но е по-добра от всички други. А моето семейство му дължи оцеляването си.

– Е, всичко това звучи съвсем смислено – рече Риг. – Щом трябва да умра, най-добре ще е да ме убие човек, чието семейство е загубило всичко заради хора, които никога не съм виждал и с които никога не съм твърдял, че имам връзка, и с които сам бих се борил, щом са се отнасяли така.

– Хвърляш приказки на вятъра – рече Кресльото.

– За свое собствено удовлетворение, мога ли да науча истинското име на мъжа, който ще ме убие?

– Моят прадядо се е казвал Талиско Твърдеумен. И дядо ми беше Талиско, и баща ми, и аз също, макар че са ни лишили от името Твърдеумен и са го заменили с Урина.

– Не е вярно! – възкликна Риг.

– Това е доста често срещано име в Ареса Сесамо – рече Кресльото. – Давали са го на осъдените, редом с други цветисти и унизителни имена. След революцията повечето от нас запазиха тези имена в знак на гордост. Няма да се нарека отново Твърдеумен, докато цялото кралско семейство не измре. Въпреки че може и да реша, че твоята смърт ми е достатъчна, за да си спечеля пак старото име.

– А как възнамеряваш да ме убиеш?

– Няма да споделям с теб какво възнамерявам.

„Ти вече сподели – помисли си Риг. – След като смяташ да ме убиеш така, че да избегнеш съда, ще го направиш да изглежда като нещастен случай, а за доказателство възнамеряваш да умреш заедно с мен. Това е достойна смърт. Но аз ще се престоря, че не знам“.

След като се наядоха и отопиха последните капки супа с пресен, изпечен в града хляб, Риг незабележимо огледа как са закопчани оковите. Тежките железни гривни, оковали китките им, бяха прикрепени и с катинар, лесен за отключване според него, защото Бащата го беше запознал с механизмите на най-често срещаните ключалки. Момчето предположи, че и прангите на краката са прикрепени по същия начин, но проблемът щеше да е да стигне до тях с някакъв инструмент, докато Кресльото... не, не – Талиско Твърдеумен… се бори с него. „Ти си дребен – беше го учил Баща му – и ако не проявяваш агресия, твоите врагове няма да очакват дързост от теб. Повечето зрели мъже ще са по-яки от теб, но ти ще бъдеш по-силен, отколкото ще очакват от дете. Каквото и действие да предприемеш, трябва да бъде окончателно, защото няма да получиш втори шанс да изненадаш същия човек“.

Дръжката на лъжицата беше достатъчно тясна, за да отключи катинара, ако успееше да измисли начин да я задържи. Друго имаше ли? По лавиците видя писалки и други прибори за писане, но никой от тях не би бил достатъчно издръжлив освен ножа за рязане на хартия, ала надали някой щеше да го пусне да припари до него.

Преравяше наум дрехите си, за да види дали нещо не би свършило работа, когато Талиско кресна внезапно:

– Приключихме с храната!

Гласът му прокънтя като удар на чук в малката стая. На Риг му стана съвсем ясно откъде идва прякорът му.

– Елате и вземете чиниите, преди това момче да е откраднало лъжицата, за да отвори катинара!

Значи не действам чак толкова незабележимо, колкото си мисля, рече си Риг наум. Или може би това беше често срещан номер.

Вратата се отвори и влязоха двама войници, които застанаха до нея и следяха, докато един член на екипажа събираше купите и лъжиците.

– Трябва да се изпишкам – рече Риг.

– Ще ти донесем гърне – отвърна му единият войник.

– О, много хубаво, ще си облея цялата длан – отвърна Риг и вдигна окованата си ръка, доколкото му позволяваше Талиско. – Мислите ли, че ще скоча във водата, както съм вързан за него? Само ми позволете да се изпишкам през борда.

Войниците го погледнаха, последваха моряка навън и заключиха отново вратата.

– Значи си решил как точно смятам да те убия, така ли?

– Ако си искал да убиеш и двама ни, като паднем в реката с оковите, давай. Но ако ще ме убиваш по-късно и другояче, предпочитам да умра с изпразнен мехур.

Токата на колана му беше единствената възможност – езикът º беше от достатъчно твърдо желязо. Но беше ли достатъчно дълъг? Можеше ли да се разкопчае само с една ръка? Защото предполагаше, че под вода Талиско ще му попречи да използва и двете ръце. Дали тогава можеше да я използва, за да отвори катинара, без да изпусне колана? Защото нямаше шанс да го намери пак в мътната река. След няколко минути войниците се върнаха и оставиха вратата отворена. После застанаха отстрани.

– Кралска особа си, видно е – измърмори Талиско, щом се изправиха. – Мислиш си, че ръководиш всичко, дори и собственото си убийство.