Следотърсачът

Заменимият и компютрите извършиха изчисленията възможно най-точно само след час-два.

– Ако твоите екстравагантни и недоказуеми догадки се окажат верни, то да, засечките на времепространството биха могли да позволят всичките деветнайсет варианта на този кораб да преминат през гънката единайсет хиляди години назад в миналото, но между преминаванията е минало достатъчно време, че те да не се припокрият и затова да не е задължително да се анихилират – установи заменимият.

– Затова може би съществуват не само един, а деветнайсет варианта на този кораб и целия му екипаж и оборудване, включително вас и мен, пилота, и всички те летят към планетата, която е нашата цел, за да я колонизират.

– Или пък не – додаде заменимият.

– О, това е твърде възхитително, за да не е вярно.

– Метафоричната жилка не влияе на реалността – рече заменимият.

– Но в изяществото на реалността присъства метафорична жилка – възрази Рам.

– Да предположим, че си прав – съгласи се заменимият. – Е, и?

– Значи ще се чувствам по-добре, докато прекарвам остатъка от живота си, без да върша нищо смислено.

– Ще имаш време да прочетеш всичките онези книги, които така и не си успял да прочетеш.

– Мисля, че няма да имам време абсолютно за нищо – възрази Рам. – Мисля, че ще съм жив само докато стигнем мястото, където е бил построен този кораб. Само структурата, която виждаме наоколо, се движи назад във времето. Когато стигнем до мястото, където е била построена, тя ще се разгради около нас.

– А ние ще слезем.

– Как? – попита Рам. – Ще трябва да се качим на совалка, която ще ни откара обратно на земната повърхност. Но няма совалки, които да се движат в нашата посока във времето.

– Няма звезди, които да се движат в нашата посока, и все пак ние ги виждаме – рече заменимият.

– Какво интересно затруднение – рече Рам. – На всяка цена се навъртай тук, за да видиш какво ще стане.

– Какво ще направиш?

– Ще продължа това пътешествие, докато намеря начин да изпратя съобщение до моите варианти, които прекосяват гънката, връщат се в миналото и си имат работа със своите деветнайсеткратни копия.

– А как предлагаш да го направиш? – попита заменимият.

– Да го издълбая в метала на кораба някъде, където несъмнено ще го намеря, но чак след като премина през гънката.

– Където и да решиш да го издълбаеш, фактът, че го е нямало там, когато отидеш на това място, за да го издълбаеш, доказва, че не можеш по никакъв начин да промениш обектите, движещи се в обичайната посока на времето – рече заменимият.

– Знам – отвърна Рам. – Затова ще го направиш ти.

– Това нищо не променя.

– Със затворени очи – продължи Рам. – За да не можеш предварително да видиш доказателството, че не се е получило.

Риг и Кресльото, приковани един за друг в китките и коленете, седяха един до друг на две столчета в кабината на кормчията, а гемията плаваше надолу по реката. Потокът ги носеше и затова ритмичните тласъци на лодкарите с прътите не се усещаха. Вместо това тя се накланяше ту на една, ту на друга страна, когато лодкарите я оттласкваха, за да заобиколи от някое препятствие – греда, бряг, остров, друга гемия. Тъй като не виждаха нищо, Риг и Кресльото не можеха да се подготвят за тези промени в посоката и затова постоянно се стягаха, за да не се сблъскат един с друг или да паднат от столчетата.

Първите няколко часа Кресльото не каза нищо, но това не смущаваше Риг – бяха го учили да си държи езика зад зъбите и да принуждава другия да заговори пръв. А съдейки по суровата омраза, която забелязваше в скованата му стойка и изражение, ритъма на пулса му, горещината, която лъхаше от него, въпреки че бе мокър до кости, заговореше ли Кресльото, никак нямаше да е приятно. Но пък можеше да му даде информация. Генерал Гражданин умееше да се владее и през повечето време разкриваше само онова, което беше решил. Кресльото, ако се съдеше по прякора му, не го бяха учили да се владее, освен може би пред началството. Защото ако това умение му липсваше, той никога не би станал офицер.

Донесоха им храна и я оставиха на масата пред тях – но толкова далече, че не можеха да я стигнат, ако не приближат масата към себе си или столчетата си – към масата. Риг посегна с лявата си ръка и леко придърпа масата, а после задържа ръката си там в очакване и Кресльото да направи същото от другата страна.

Виждаше, че за офицера е направо болезнено, че се налага да си сътрудничат, но след време той явно проумя необходимостта от това, защото посегна с дясната ръка и двамата заедно придърпаха масата към себе си. Сега вече спокойно достигаха купите с ечемичена супа.

Риг посегна с лявата си ръка да вземе лъжицата, поставена от дясната страна на купата. Кресльото направи същото с десницата си.

– Така никак няма да ни е удобно – рече Риг. – Аз съм деснорък. Като се храня с лявата си ръка на лодка, която се клати, може да разлея.