Следотърсачът

Междувременно Умбо също се залови да помага, макар и да не умееше да върши много от работата, която вършеха те, и трябваше да се учи с гледане. С това обаче се справяше много добре, защото можеше да се ускори дотолкова, че да има достатъчно време да гледа, докато разбере точно какво вършат, а после да наблюдава собствените си действия и да се поправя. Не се движеше по-бързо от обикновено, беше в точно съответствие във времето на хората, животните или предметите, с които си взаимодействаше. Но докато действаше, той имаше време да помисли пак и да се спре или да промени нещо. Това беше прелест и разкош – тази способност да преосмисляш и все пак да имаш време да промениш хода на действията си. И сега най-сетне проумяваше как дарбата да ускорява бе от полза за хората, върху които я упражняваше, макар и преди да не го разбираше. „Те наистина са по-способни да осъществят замисленото от тях, когато аз ги ускоря“. Човека скитник го наричаше „забавяне“, защото всичко около теб сякаш се извършваше с лениво темпо. Той го беше разбрал напълно погрешно, сякаш мислеше, че Умбо въздейства върху самото време, а не върху възприятията и мисловните процеси на човека в течение на времето. На Умбо му олекна, като разбра, че Човека скитник не е знаел всичко на света, и се зачуди дали и самият той го е осъзнал, преди да умре. Или може би беше умрял, защото бе толкова сигурен, че знае всичко, та не му беше хрумнало, че може и да греши за посоката, в която ще падне отсеченото дърво.

Вечерята беше най-вкусното нещо, което Умбо бе ял покрай реката, и той го отбеляза.

– Така е, защото сега все едно ядеш със семейството си, не е оная помия, която лочим с прасетата – обясни Самуна. Подмокрената го фрасна по темето и заяви:

– Ние ядем от същия казан като гостите и това ти много добре го знаеш, Самун! Няма да търпя да говориш друго!

– Не, любов моя, няма да търпиш да говоря друго в твое присъствие!

Това му спечели още един тупаник, още по-силен.

Стаята, в която настаниха Умбо, този път не беше стая за гости, а мъничка спалня до тяхната собствена. Той се досети, че това беше стаята, в която щеше да спи детето им, ако имаха дете. На колко ли години е Подмокрената, зачуди се той, докато се подготвяше за лягане. Дали можеше да има деца? Кой ли от двамата не можеше? Когато са построили хана, очевидно са имали намерение да си родят деца. Тъжно беше, че те не можеха да имат желаното, пък простак като баща му правеше бебета на жените всеки път, когато им посегнеше, а само небесата знаеха защо ли някоя изобщо го допуска до себе си. Тъкмо беше заспал, когато усети Самуна да го разбутва полека.

– Какво? – измърмори той.

– Знам, че не ги виждаш, но има ли значение, ако знаеш точно къде са? – попита го ханджията.

Умбо беше твърде уморен и не можеше да проумее за какво точно го питат. След малко той отново се унесе в сън. Но когато се събуди посред нощ, защото му се пишкаше, думите отново изплуваха в съзнанието му, вече добили смисъл. Усети се, че ги е сънувал. Присъни му се Риг, който от дълго време стоеше до каретата, и нямаше нужда Умбо да го вижда, за да му предаде съобщението си. Същото беше и с известието до самия себе си – беше го получил, докато лежеше в леглото в странноприемницата в О. Тоест и той дълго време не бе помръдвал от мястото си и нямаше нужда да вижда самия себе си, за да предаде съобщението.

Вече буден, Умбо се опита да си спомни как изглеждаше неговото аз от бъдещето и сега разбра, че главата му беше наведена, сякаш се взираше в някакво петънце на пода, а не в себе си, лежащ на леглото. Изглеждаше срамежлив и смутен, но ако просто не виждаше нищо, а говореше в празното пространство с надеждата, че някой ще го чуе? Но не, той беше чул какво го попита. Дали? Може би, след като вече знаеше какво ще каже Умбо от миналото – нали сам го бе казал, Умбо от бъдещето можеше да му отговори.