Следотърсачът

И така Умбо прекарваше часове наред в сянката на платното, когато вятърът ги тласкаше срещу течението, или под покривало, когато нямаше вятър. Лесно беше да ускори възприятията на екипажа така, че да стане по-бдителен и да има много време да се справи с пречките или възможните сблъсъци по реката. Никой от лодкарите и не подозираше, че Умбо им помага по някакъв начин, освен самия Самун, който примижа и го изгледа сърдито няколкото пъти, когато го направи. Сега, когато се опитваше да проучи какво точно прави – нещо, което не бе вършил, откакто Човека скитник спря с уроците – той осъзна някои полезни неща. Първо, ускорението продължаваше няколко минути след като Умбо спре да го налага върху другия. Второ, по действие то доста приличаше на бързия прилив на енергия, когато си в опасност – само че не караше сърцето ти да тупка, а ти да се задъхваш, нямаше го и самия ужас, който обикновено предизвиква подобно съсредоточаване и ускорено възприятие. Дарбата на Умбо за другите бе нещо като паника, но без страха. И затова, за да предизвика това въздействие върху самия себе си, известно време той се опитваше да се плаши, за да се ускори. Не се получаваше. Защото, първо, той не вярваше, и второ, това просто никак не беше същото и страхът не помагаше с нищо.

Ако имаше огледало, би могъл да се оглежда в него, за да се омагьоса сам, но колкото повече си мислеше за това, толкова по-нелепо му изглеждаше. Знаеше, че огледалата отразяват светлината, но нямаше причини да предполага, че ще отразяват и онази сила, която владееше, каквато и да бе тя. Опита се да се взира в ръцете или краката си, така както се взираше в набелязаните от него хора, но отново не можеше да усети никакво въздействие – нито ускоряване, нито забележимо забавяне на хода на света около него. Най-сетне той се отчая и се отказа и само лежеше на сянка, а лодката се набираше срещу течението с всеки вик „Прът!“ или „Пръчка!“, а после се отпускаше, когато преместваха половината пръти едновременно. Плаваше почти гладко, но не съвсем, и докато лежеше на палубата, Умбо усещаше всеки напън и всяко отпускане. Съсредоточи се мощно върху това и му се стори, че движенията на лодкарите се забавят, виковете стават по-провлечени, всеки напън продължава по-дълго, всяко отпускане – по-рязко. А после заспа.

И когато се събуди, сръчкан от крака на един лодкар, който му смънка: „Вечерята, момче“, той почти бе забравил чувството, обзело го точно преди да заспи – че всичко се движи забавено. А дори и когато си го спомни, само си помисли: „Чудя се дали това е усещането, когато си под въздействие на магията за спиране на времето“.

– Глупак – прошепна той на глас.

– Какво? – попита лодкарят до него. Бяха спрели на брега за обяд и кратка почивка и в момента при прътите нямаше никого.

– Такъв съм – поясни Умбо. – Сам се нарекох глупак.

– И съвсем правилно – рече лодкарят. – Макар че за всички останали това е очевидно от няколко дни вече.

Умбо му се ухили бързо – хубаво му беше, че го приемат, въпреки че ги беше спечелил Самуна, а не той самият. Но когато погледна Самуна в очите над тлеещите въглени, все още живи в железния мангал, му намигна и кръчмарят кимна. Напредък.

Същия следобед Умбо се опита да установи кое вкарваше самия него в транс. Не беше сънливостта – тя бе завършекът на явлението, а не онова, което го задействаше. Не беше и съсредоточаването – той не мислеше за ритъма „Прът-пръчка, прът-пръчка“, докато гребците от двете страни тласкаха поред. По-скоро беше нещо друго, по-различно от усещането, което изпитваше, докато го прилагаше на другите, ала по странен начин пак същото. Все едно се учиш да използваш нов мускул – и колкото повече се упражняваше, толкова по-лесно се оказваше в онова вътрешно място, където времето забавяше ход или пък неговият собствен ход се ускоряваше.

Сякаш вместо да си въздейства по някакъв начин, той просто бе открил мястото вътре в себе си, където времето вече се движеше с различна скорост. И когато натрупа опит, осъзна, че има много по-голяма власт над своя транс и можеше да го използва много по-разнообразно, отколкото хода на времето на другите, когато прилагаше върху тях номера си. Можеше да ускори своето темпо много повече, отколкото тяхното, и можеше да го разнообразява, като използва доста различни скорости. Когато го прилагаше върху самия себе си, той не се уморяваше, чувстваше се ободрен, а не изтощен.

– Много хубаво – измърмори Самуна. – Но можеш ли да го правиш с отворени очи?

Умбо се събуди. Или не, всъщност този път той не беше заспал, но излизането от транса на времето винаги беше като пробуждане, въпреки че едновременно с това се чувстваше така, сякаш излиза от дома си и попада в един много по-жесток свят.

– Ти как разбра, че правя точно това? – прошепна момчето.

– Защото когато седя до теб или минавам покрай теб, усещам, че същото се случва и с мен – измърмори Самуна. – Крачката ми се ускорява. И усещането е по-силно, отколкото когато се упражняваше върху всички ни в началото. Когато се приближа до теб, то се усилва, а като се отдалеча, отслабва.