Смарагдово море

— Мира, никога няма да ме загубиш. Без значение какво друго ще стане или къде ще се озовем в този свят, аз винаги ще те подкрепям. — Хванах ръцете й и добавих неохотно: — И каквото и да е станало между Аделейд и мен… е, знам, че тя също винаги ще те подкрепя.

Не й казах и думичка за смяната на корабите — как едно момиче от. Суон Ридж на име Марта се беше съгласило да си разменим местата. Не го споменах на никого в Блу Спринг, но всички разбраха в утрото на заминаването ни. Потеглихме от най-голямото пристанище по западното крайбрежие на Осфрид, Кълвър, и прекарахме бурна сутрин, чакайки край кейовете, докато моряците подготвяха корабите ни, за да се качим на борда. Взирах се към кипящите сиви вълни, докато другите момичета от Блу Спринг, събрани на групички наблизо, бъбреха за предстоящите приключения. Бъбренето им се превърна в смаяни възклицания, когато извикаха името ми заедно с имената на момичетата от Суон Ридж, които щяха да пътуват със Сивата чайка. Момичетата от моето имение — моето предишно имение — щяха да пътуват с Добра надежда.

Беше ми непоносимо да гледам Аделейд и Мира. Вместо това бях вперила очи в най-високата мачта на Сивата чайка, докато вървях напред. Опитах се да прочистя ума си от всичко, освен кораба. Не исках да мисля как изоставях приятелките си. Не исках да мисля как оставям зад гърба си дъщеря си и как — ако я предадях — тази мъчителна раздяла щеше да е била напразна.

Знаех колко дребнаво навярно се струва това на всички. Сигурно е изглеждало, че изпадам в истеричен пристъп, че не мога да понеса удара по гордостта си. Всички обаче бяха свободни да си мислят каквото искат. Мненията им нямаха значение. Важното беше да вляза отново в релси.

Някак успях да се кача на борда, без да рухна. А когато въжетата на Сивата чайка бяха отвързани, застанах на палубата и се вкопчих в перилата, гледайки как родината ми се смалява все повече и повече, докато изчезна напълно.

Бяхме на път.

След вълнението от потеглянето слязох по тясната стълба на долната палуба и потърсих убежище в определената ми каюта. Беше миниатюрна, с почти същите размери като стаята, която делях с Оливия и Мери. Незабавно започнах да пиша писмо, но не стигнах много далече, защото вътре нахълтаха трите ми нови съквартирантки.

— Ти си момичето, дето го изритаха от челната тройка, нали? — попита една от тях. — Заради онази — как се казва? Аделейд? Онази, която се появи от нищото?

Друго момиче ме гледаше с широко разтворени, заинтригувани очи.

— Чух, че си се сбила с нея! С юмрук ли я удари?

— Лош късмет, цялата тази работа — каза третата. Контрастът между дългата й черна коса и кожата й с цвят на алабастър й придаваше неземна красота. — С теб имаме еднакъв резултат, знаеш ли. Аз съм Уинифред. Мислиш, че ти си извадила лош късмет? Представи си как се чувствам аз — да загубя мястото на диаманта!

Всички бяха доста приятни, с ведри и оживени изражения. И изглеждаха готови да ме приемат, но не исках хора, които можеше да ме харесат и които аз на свой ред можех да харесам. Не исках да се справям с болката, която щеше да последва, ако още едно приятелство се разпаднеше.

Срещнах очаквателния поглед на Уинифред, без да се усмихна:

— Е, нямам представа как се чувстваш, но съм сигурна, че доста добре, защото все пак ще присъстваш на всички най-изискани събития. Вероятно ще намериш начин да се справиш с агонията да бъдеш глезена и обожавана. — На русото момиче, което беше попитало дали съм ударила Аделейд с юмрук, казах: — И разбира се, че не я ударих. Мислиш ли, че щях да съм тук, ако бях? В името на Шестте ангела. Би трябвало да добавят здрав разум в учебната ни програма.

— Няма нужда да се заяждаш — изстреля Уинифред в отговор. — Просто се опитваме да се държим приятелски, това е всичко. Пътуването е дълго.

— Дойдох в Бляскавия двор, защото исках съпруг, а не приятели — отвърнах.

Първото момиче, което бе влязло, се облегна на вратата и се изкиска:

— Голяма си чаровница, нали? Сигурна съм, че мъжете направо ще се избиват за теб, когато вкусят този слънчев характер.

— Да — казах й, — ще се избиват. Защото, когато си наумя да постигна нещо, се боря за него с всяка частица енергия. И не пилея тази енергия за неща, които не си струват времето ми. — Хвърлих към всяка от тях многозначителен поглед.

— Е, хубаво е, че не си търсиш приятели. — Уинифред се отправи към вратата, като подкани другите с рязко движение на главата. — Защото нещо ми подсказва, че няма да си създадеш много.

Оставиха ме сама и аз дълго се взирах в нищото, питайки се как някой може да съществува и да се чувства толкова празен. А после продължих да пиша.

Глава 4