Смарагдово море

— Защо на нея? Защо не на Кириел, за да се пребори с бурята? Ариниел само пази пътищата.

— Тогава ще знае изхода от това. Струва ми се, че е много по-разумно да се съсредоточим върху това, отколкото да се втурваме в битка. Не го казвам като обида към бляскавия Кириел.

— Надявам се, че не. — Уинифред почти ми се усмихна. — Не можем да рискуваме богохулство точно сега.

Кратко, насмешливо затишие най-сетне беляза окото на бурята и тогава стихията се върна с нова сила. След това Уинифред и аз не казахме нито дума, докато не забелязах между дъските в един от ъглите на каютата ни бавно да се просмуква вода. Подскочих стреснато с вик точно когато в помещението отекна гласът на Дамарис:

— Излизайте! Качете са на палубата! На палубата!

Уинифред вече бе излязла от стаята още преди Дамарис да довърши, но аз забързах към сандъка си, суетейки се с трескави пръсти да отворя ключалките. Дамарис подаде глава вътре и ми кресна да се размърдам, но аз не помръднах, докато капакът не се отвори. Грабнах снопа листове, в който бяха всички писма, които бях написала по време на плаването, както и рисунката на Оливия. С треперещи ръце увих листовете в парче зебло и пъхнах пакета под корсажа си. През цялото време водата продължаваше да се разпростира по пода.

Когато стигнах до стълбата, която водеше нагоре, другите момичета вече се бяха качили на палубата — с изключение на Поли и Джоан. Те насила влачеха госпожица Куинси със себе си. Нашата придружителка имаше вид на сомнамбул, безизразните й очи се взираха напред, без да виждат.

Помогнах им да я изведат, а после се присъединихме към останалите пътници в един участък на палубата, където нямаше толкова да пречим на екипажа. Около нас бушуваше кошмар. Зловещ цвят, нито черен, нито зелен, а някаква отвратителна смесица от двете, беше обагрил небето, затъмнявайки всякакъв спомен за следобедното слънце, под което бяхме стояли не толкова отдавна. От време на време над нас проблясваха мълнии и ни позволяваха да зърнем за миг надигащите се, пенести вълни. Порив на вятъра отново наклони кораба на една страна и пътниците и оборудването се хлъзгаха.

Чухме първия помощник да крещи нещо за изпомпване на вода отдолу, а после друг порив събори част от такелажа. Той рухна недалече от руля, пропускайки на косъм няколко моряци. Придвижих се на колене и надникнах през перилата, докато дъждът шибаше лицето ми. Когато блесна следващата мълния, видях единствено тъмнина по водата.

— Къде е Добра надежда! — извиках. — Какво е станало с него?

— Беше от дясната ни страна — изкрещя Дамарис. — Не знам дали още е там.

Не смеех да погледна, но отново се помолих на Ариниел да изведе и двата ни кораба от това. И се помолих, независимо как ще завърши това, Аделейд да ми прости.

Водата многократно заливаше с плясък палубата, но удивително, корабът ни винаги успяваше да се изправи отново. Когато ветровете започнаха да утихват, вече бяхме мокри до кости, въпреки че листовете ми — прибрани под корсажа ми — останаха в по-голямата си част сухи. Когато стана ясно, че сме преживели най-лошата част от бурята, бяхме принудени да понесем и мъчителния процес на изчакване да свърши нощта, за да определим степента на пораженията. Макар че корабът вече не се надигаше и спускаше върху вълните, като че ли стояхме под странен ъгъл, а водата продължаваше да се просмуква на долната палуба.

Когато слънцето изгря, се осмелихме да се измъкнем от скривалището си. Именно тогава научихме, че рулят на кораба е сериозно пострадал, а следователно и способността му да се обръща в различни посоки и това се е случило, когато такелажът падна на квартердека. Един грот близо до носа на кораба също беше претърпял непоправими щети и дори фигурата на носа на кораба беше разбита на трески. Дамарис ни каза, че екипажът всъщност вече няма как да управлява кораба, освен да гребе.

— Което може и да свърши работа — само дето капитанът е наредил на по-голямата част от екипажа да работи по запушването на пробойните — обясни тя.

Загледах се в напълно сивия свят и обвих ръце около тялото си, опитвайки се да дам някаква топлина на измръзналото си тяло.

— Как така се движим в такъв случай? Струва ми се, че се движим с добро темпо… по-бързо от вятъра. Но в това няма логика.

— Намираме се в отиващото на север течение — изрече дрезгав глас зад нас. Обърнахме се и открихме много изтощения капитан Милфорд. — Минава по брега на Адория.

Загледах се с трескав търсещ поглед натам, където смятах, че е запад:

— В такъв случай пристигнахме ли?

— Не още. Но сме близо. — Той хвърли поглед нагоре към наблюдателницата, където един моряк оглеждаше хоризонта с бинокъл. — Северното течение е бързо и в момента не можем наистина да му се противопоставим. Ще продължи да ни влачи на север за известно време, но в крайна сметка ще се наклони на запад. Веднага щом видим земя, ще накарам моряците да гребат усърдно.

— Колко на север сме? — попитах.

Капитанът прокара ръка по подгизналата си сива коса: