Смарагдово море

Въпреки не особено доброто първо впечатление, което оставих, не прекарах цялото плаване като абсолютен парий. Пътуването беше твърде дълго, пространството — твърде малко. С другите момичета трябваше да общуваме помежду си, макар че това общуване никога не стигаше отвъд абсолютно необходимите разговори, налагащи се, за да съществуваме съвместно. И с течение на времето открих, че вече изпитвам по-малко гняв към света. Онази пламтяща ярост намаля, превръщайки се вместо това в студена, тежка като олово потиснатост, която се бе загнездила под лъжичката ми.

Без светски живот нямах кой знае какво за правене през онези дълги дни. Имах писмата си, разбира се, и продължавах да пиша на Мери и близките си поне по веднъж на ден. Смятах да дам на Мери нейните, когато пристигнеше в Кейн Триумф, и щях да изпратя другите в Осфро, когато намерех кораб, пренасящ поща.

На борда имахме оскъдна библиотека, но четенето всъщност не подобряваше настроението ми. Книгите, които Джаспър беше изпратил с нас за наше „развлечение“, до една бяха посветени на Адория. Някои просто съдържаха сухи описи на флората и географските особености. Голям брой обаче съдържаха разкази за трудностите, пред които се бяха изправили колонистите. Чума. Нападения от икори. Глад. В младостта си бих погълнала жадно такива ужасяващи разкази за далечна земя, но те губеха привлекателността си сега, когато въпросната земя вече не беше толкова далечна.

Разбира се, имах пред себе си неочакван шанс. Плаването на борда на Сивата чайка означаваше, че можех да преценя конкуренцията си преди пристигането ни в Адория. Ако бях на Добра надежда нямаше да знам предварително нищо за тези момичета.

Никоя от тях не беше безмилостна и безскрупулна — или ако бяха, отлично успяваха да го прикрият. Това обаче не означаваше, че не представляват заплаха. Някои от намиращите се най-високо в класацията момичета от Бляскавия двор бяха тук и нямаше да са им нужни никакви гениални кроежи, за да спечелят кандидатите си. Никоя от тях обаче не бе съвършена, дори не и бившият диамант Уинифред, така че просто трябваше да се постарая, ако някога вляза в пряка надпревара с някоя заради определен мъж, да бъда подготвена.

— Забелязали ли сте как госпожа Бакстър се суети постоянно с дрехите на господин Бакстър? — отбеляза един ден Поли. Тя бъбреше с група момичета в общото ни помещение, докато аз пишех писмо в ъгъла. — Тя избира всичките му дрехи и всяка сутрин ги вади и подрежда.

— Сладко е — каза Ванеса. Бакстър бяха възрастно семейство търговци, които плаваха с нас. — Е, в общи линии. Чух, че никога не го оставя сам да реши каквото и да е по отношение на дрехите си.

— Разумно е — каза Поли. — Не можеш да оставяш такива решения на мъжете. Трябва отрано да поемеш контрола на такива неща. Точно това възнамерявам да направя.

Измъкнах лист хартия изпод писмото, което пишех на Мери. Беше списък с тайни бележки и добавих:

7. А. склонна към контрол особено по отношение на външността.

Ако с Поли някога си съперничехме за кандидат, който предпочиташе да избира сам дрехите си, щях да се постарая тази нейна странност да излезе наяве. А ако се случеше и двете да искаме мъж, който обичаше всичко да му се диктува, тогава щях да знам, че трябва да се покажа като още по-властна от нея.

Друг път, по време на вечеря, няколко момичета се оплакваха колко са им омръзнали сухарите — безвкусните, подобни на бисквити дажби на корабния живот. Уинифред каза:

— Знаете ли, ако се омъжите за плантатор, ще имате купища подобна храна. Когато живееш извън града, трябва да имаш запаси, в случай че някакво забавяне ти попречи да се снабдиш с припаси от града.

— Ето защо няма да живея извън града — заяви Мария.

Усмивката на Уинифред беше скептична:

— Нима? Поне половината най-богати мъже на Адория са земевладелци. Всичките ли ще ги отхвърлиш?

— Разбира се, че не. Но много от тях притежават и жилища в града. Ще се омъжа за някой такъв. Ако няма жилище в града, ще настоявам незабавно да поправи този пропуск.

След вечеря си отбелязах, че е най-добре потенциалните кандидати на Мария да са подготвени за определени разходи.

А после през поредния ден се наслаждавах на слънцето на палубата и дочух Дамарис да разговаря с един от моряците. Не се предполагаше да говорим с тях, но баща й беше рибар и тя постоянно нарушаваше правилото.

— Защо използвате квадратен възел? — запита тя мъжа. — Щом преместите онзи товар, ще се разхлаби.

Морякът, който също имаше заповеди да не говори с нас, направи гримаса и продължи да работи, без да й обърне внимание.

— Ако бях аз — продължи тя, — щях да използвам пръстеновиден възел за това.

Той вдигна рязко глава:

— Не можеш да вържеш пръстеновиден възел.

— По дяволите, мога и още как.