Смарагдово море

Това бързо прерасна в състезание по връзване на възли между двамата, което привлече ентусиазираното внимание на половината кораб. Когато привлече и вниманието на госпожица Куинси обаче, състезанието незабавно приключи. Забраниха на Дамарис да излиза на палубата една седмица.

Прибрах се обратно в каютата си, не бях наистина сигурна какво да запиша, но открих, че се усмихвам и изпитвам болка. Бях самотна. Приятелките ми ужасно ми липсваха и ми се искаше да бях послушала молбите на Мира да се сдобрим. Бях изпаднала в ярост, защото Аделейд бе изложила на опасност нещо, за което дори не знаеше, но в онези дълги, преминаващи в морско плаване дни започнах да се питам дали и тя не бе имала причини да се представи по-добре от всички, които пък бяха неизвестни за мен. Дали и двете не бяхме страдали ненужно, защото твърде много се бяхме страхували да се доверим една на друга? Това беше отрезвяваща мисъл, а фактът, че този въпрос ме поглъщаше, бе доказателство колко разсейващо беше приятелството.

И разбира се, най-много ми липсваше Мери. Никакво количество писане на писма или разузнаване нито за миг не прогонваха копнежа ми по нея. През почти целия й живот с Мери бяхме делили едно легло. В дните непосредствено преди заминаването ми за Блу Спринг бяхме започнали да я слагаме да спи с Оливия, за да направим прехода по-малко стресиращ. В имението бях чувствала остро отсъствието на Мери, но освен това бях толкова заета с работата си, че обикновено се унасях доста бързо нощем. Тук, в тясното си, люлеещо се легло, лежах будна до късно през нощта, болезнено копнеейки за топлината на Мери до мен, и ми се искаше да мога да се уверя, че дишането й си остава дълбоко и равномерно.

Толкова свикнахме с монотонността на Сивата чайка, че бурята ни завари напълно неподготвени.

Завари неподготвени и моряците. Бях на палубата, когато един от моряците на вахта забеляза злокобна сива линия на хоризонта. Взирах се мрачно в Добра надежда, който винаги плаваше наблизо. Екипажът ни се задейства с усърдие, каквото не бях виждала никога преди: крещяха и тичаха, докато трескаво бързаха да изпълнят заповедите на капитана. Онези от нас край рейлинга присвиха очи към облаците и се опитаха да разберат от какво бе породено това оживление.

— Не ми изглежда кой знае какво — каза Джоан.

Момичето, с което тя делеше една стая, Мария, кимна в знак на съгласие:

— Струва ми се като много шум за нищо.

Дори госпожица Куинси изрази скептицизъм, когато един моряк рязко й нареди да не му се пречка. Тя скръсти ръце и заби гневен поглед в гърба му, като промърмори:

— Ще си поговоря с капитана, щом всичко това се оправи. Подобно поведение не е уместно и той трябва да направи нещо, за да стегне хората си.

До нея обаче Дамарис се взираше дълго в хоризонта със сбърчено от мисли чело. Най-накрая се обърна и ни каза много тихо:

— Слезте на долната палуба.

— Дамарис — упрекна я госпожица Куинси, — няма нужда да се безпокоиш за…

— Вървете! — изкрещя Дамарис и всички подскочихме. — Ако имате поне капка разум, по дяволите, всички ще отидете още сега!

Тръгнахме, въпреки че госпожица Куинси чете конско на Дамарис по целия път — поне докато връхлетяха вятърът и вълните. Обичайното ритмично полюшване на кораба стана толкова силно така внезапно, че много от нас бяха запратени на пода. Госпожица Куинси спря да се кара или изобщо да говори каквото и да е. Сви се в един ъгъл на общото помещение с бледо и сбърчено лице. Без да знаят какво да правят, няколко момичета седнаха до нея, докато други потърсиха убежище в каютите си. Когато едно от тях предпазливо предложи да излезем навън, Дамарис го нарече с дума, която щеше да й коства затваряне в изолация до края на пътуването, ако госпожица Куинси я беше чула.

— Останете нащрек, защото може да се наложи да се върнем на палубата — съобщи ни Дамарис: кафявите й очи бяха мрачни. — Ако някой от екипажа ви каже да се качите на горната палуба, вървете. Ако видите вода в каютата си, качете се. Ако корабът не се изправи, качете се. Дотогава не им се пречкайте.

— „Ако корабът не се изправи“ ли? — попитах.

Като по даден знак Сивата чайка се люшна силно и се наклони толкова много, че стената, в която се блъснах, за кратко ми създаде объркващото усещане, че всъщност е подът. Когато корабът се люшна пак и зае първоначалното си положение, Дамарис ме стрелна с многозначителен поглед.

Повечето момичета останаха в общото помещение, затова аз отидох в каютата си, предпочитайки самотата пред всичкия плач и вопли. Седнах със сключени ръце и прошепнах няколко молитви за безопасността ни, но най-вече отправих молби Мери да бъде защитена и да се погрижат за нея, ако не се измъкна от това жива. В един момент влезе Уинифред и седна на койката си. През по-голямата част от пътуването не ми бе говорила, но след като дълги минути се вслушваше във вятъра и гръмотевиците, попита:

— На Урос ли се молиш? Или на някого от ангелите?

— На Ариниел.

Веждите й се повдигнаха: