Смарагдово море

— Ще излезе. Поела си само една глътка, това е всичко. Случвало ми се е много пъти, когато брат ми ме буташе през борда на рибарската лодка на татко. Аз обаче винаги си му го връщах. — Вместо отговор изплюх морска вода и Дамарис посочи по-надолу по брега. — И онази се преобърна. Товар, ако съдя по крясъците. Капитанът нямаше да вдига толкова шум за нас.

Изглежда, че повечето вода вече беше излязла от тялото ми, но зъбите ми не преставаха да тракат. Гледах как разтревожените моряци изправят преобърнатата си лодка и се опитват да приберат няколко поклащащи се във водата сандъка. Сивата чайка оставаше на котва, накланяйки се под остър ъгъл, докато от нея се отделяха още малки лодки. Гледката на щетите от това разстояние предизвика у мен ужасяващо ново усещане в точно колко голяма опасност сме били. Затворих очи за момент, като се опитвах да потуша страха си, опитвах се да пренебрегна студа, който се просмукваше в костите ми. Как се беше случило това? Как така седях тук, замръзвайки на изоставен бряг, когато се предполагаше да се приготвям за балове в най-бляскавия град в Адория? Това никога не бе влизало в плана. Предполагаше се да водя живот сред лукс, да се срещна отново с приятелките си и да се погрижа за Мери.

Мери.

Само мисълта за нея ме успокояваше. Когато отворих очи, се почувствах малко по-спокойна, а светът стана по-ясен. Светът. Новият свят.

Нова лодка се заклати опасно, докато прекосяваше водата, и Дамарис понечи да се надигне, за да отиде да помогне, но после лодката се закрепи и излезе благополучно на сушата. Четири момичета слязоха от нея с изплашени лица и омекнали крака. Бързо огледах другите групи, разпръснати по брега.

— Значи сме всички — успях да кажа. Усещах гърлото си разранено. — Питам се докога ще продължат да се връщат за товар.

— Докато потъне, предполагам. Капитанът изгуби поминъка си. Ще иска да измъкне всяка възможна печалба от това. — Тя махна с ръка, докато новодошлите несигурно си проправяха път към нас. — Колкото повече успее да продаде, толкова повече пари може да си върне.

— Но не може да продаде всичко. Част от товара е на Джаспър и на другите пътници.

— Да, но къде е Джаспър? Къде сме ние, като става въпрос? Капитанът ще се погрижи за себе си. А ние също, предполагам. Надявам се, че пестиш тази своя енергия, за да ни измъкнеш от тази каша.

Четирите момичета седнаха до нас и всички се сгушихме заедно.

— Благодаря на Шестте — промърмори едно. — И да ми платят, не се качвам отново на лодка.

Уинифред се загледа намръщено в Сивата чайка.

— Е, може да ни потрябва някоя, за да стигнем до Кейп Триумф.

— Може би не сме толкова далече — каза Джоан с надежда.

Гледах със завист как се сгуши в една пелерина, която бе успяла да остане суха.

— Или може би сме — отвърна Мария. — Може би ще са нужни месеци, за да стигнем там. Години.

Мелодраматичните й думи породиха мълчание и унили изражения у останалите. Години ли? Не разполагах с такова време. Имах само малко повече от три месеца. Онази искра в мен отново припламна и оживя, борейки се със студа, и аз скочих на крака:

— Няма значение къде сме или колко далече! Ще се доберем до Кейп Триумф. Вие останалите може да си седите бездейно и да се вайкате, но аз смятам да намеря госпожица Куинси и да съставя план още сега. И по дяволите, ще запаля огън!

Потеглих с гневни бързи крачки, без да ме е грижа дали ме следват, но няколко мига по-късно чух звуците на шумолящи поли и стъпки по твърдия пясък. Госпожица Куинси седеше с останалите от нашите момичета по-нататък по брега, но умът й явно беше другаде. Не беше казала почти нищо в дните след бурята.

Отметнах няколко замръзнали тънки кичура мокра коса от лицето си и се изправих над нея.

— Госпожице Куинси?

Никакъв отговор.

— Госпожице Куинси?

Нищо.

— Госпожице Куинси!

Тя трепна и вдигна поглед.

— Трябва да съберем всички заедно — казах й. — Трябва да запалим огън. А после веднага щом свалят целия товар на брега, трябва да говорите с капитана и да разберете къде сме. Той каза по-рано, че се носим на север, и може би сега има по-добра представа точно колко далече сме стигнали.

Тя плъзна поглед покрай мен, бавно попивайки с поглед дългия, пуст бряг. Във вътрешността на сушата, на запад, теренът се превръщаше в рехава гора, посипана със ситен сняг. В сивото небе не се виждаше слънце. Нямаше постройки, нито табели, нищо, което да показва, че каквито и да било човешки същества изобщо са били тук преди нас.

Госпожица Куинси облиза устни и просто каза:

— Може би.

— Може би какво? — Наведох се към нея, принуждавайки я да срещне погледа ми. — Може би ще говорите с него? Може би знае къде сме?

Тя отмести поглед:

— Има много неща за обмисляне, Тамзин.

— Нужно е да помислим за запалване на огън, преди всички да замръзнем до смърт! — Наложи се да устоя на порива да я разтърся и да й припомня, че се предполага да е по-висшестояща от нас, че е нейна работа да се грижи за групата ни. Вместо това се обърнах към другите и попитах: — Какво можем да изгорим по тези места?