Смарагдово море

— Няма. Няма да пропилявам мястото в лодките. Основната част от нас ще се настанят на лагер тук с товара. Можете да останете или да се запилеете нанякъде, както искате, но няма да глезя всички ви.

Няколко от моряците ни оглеждаха замислено и си дадох сметка за нова опасност, която да прибавя към растящия ни списък. На кораба екипажът беше имал изключително строги заповеди дори да не помисля да ни пипне. Но тук навън? В пустошта? Техният капитан ни беше отписал. Вече не отговаряха пред Джаспър. По-младият търговец можеше и да ни се притече на помощ, но възрастното семейство Бакстър нямаше да възпре никого.

Така щяхме да останем сами. Моряците бяха по-многобройни от нас и имаха предимството на едрия ръст и силата. Недалече от мен Мария пристъпи от крак на крак и я видях как оглежда огъня — най-вече парчетата плавей близо до краищата. Нелошо оръжие в бърза схватка, предположих. Унилото настроение на Мария бе дразнещо, но имах впечатлението, че в Осфро често се е замесвала в кавги и сбивания.

Подпрях ръце на хълбоците си, докато гледах настойчиво капитана.

— Не е нужно да ни „глезите“, но наистина трябва да ни помогнете да оцелеем тук, докато успеем да намерим помощ! Нали не мислите, че пътят ви никога повече няма да се пресече с този на Джаспър Торн? Когато разбере, че сте ни изоставили, ще съсипе репутацията на всяко ново начинание, което се опитате да започнете.

Това накара капитана да се поколебае, но един от другите моряци изсумтя:

— Тоест, ако научи какво е станало. Просто ще му кажем, че всички сте загинали и…

— Млъквай — нареди му капитанът. — Слушай, момиче, дори да можехме да…

— Какво е това?

Сепнах се при неочаквания звук на гласа на госпожица Куинси. Всъщност бях толкова удивена най-сетне да я чуя, че ми отне един миг да проумея думите й и да погледна накъдето сочеше. Там, от мъгливата гора на запад, измежду дърветата се показаха ездачи. Почти две дузини ездачи.

Отначало бяха само смътни фигури. Когато се приближиха, забелязах по-фини детайли. Сложно изработена сбруя по юздите на конете, която не приличаше на никоя, която бях виждала. Поръбени с кожички връхни дрехи с необичайни шарки. Жените носеха панталони. Някои от мъжете бяха оставили черните си коси далеч по-дълги, отколкото допускаше осфридианската мода точно сега. Всички носеха някакво оръжие, било то хладно, лък или пищов.

Капитанът промърмори нещо многословно, а после ни каза с по-висок глас:

— Разбира се. Разбира се, че това ще стане. Не сме в Грашонд. Слезли сме на суша в далечния край на проклетия Куистимак.

Извиках в ума си картата на Адория и се опитах да си представя река Куистимак. Не можех да си спомня добре точното й разположение. Намираше се в северната част на Адория, знаех това, но по-голямата част от това, което учехме в имението, бе съсредоточена върху по-богатите, търговски колонии на юг — онези, в които имаше вероятност да се омъжим. Уинифред зададе въпроса, който напираше на устните ми:

— Какво се намира в далечния край на Куистимак? Непознатите ездачи стигнаха до брега и капитанът направи гримаса:

— Баланкуанска територия.

Глава 5

Баланкурианци.

Гърдите ми се стегнаха. Обучението ни в Бляскавия двор бе обхващало всички аспекти на Адория, но баланкуанците бяха удостоени само с кратко обобщение. Това беше, защото нямаше вероятност някога да направим нещо повече от това да минем покрай един-двама от тях в безопасността на колониално градче. Не беше имало урок, обясняващ как да постъпим, ако се сблъскаме с малка армия в средата на нищото.

Преди почти две столетия, когато бяха отплавали от еварийския континент към Осфрид, армиите бяха открили хора, вече живеещи на острова. Икори. Двете групи бяха водили боеве помежду си с години, докато икорите, победени, бяха отстъпили земята си и бяха отплавали. Повечето хора смятаха, че икорите са загинали в Морето на залеза, така че било истински шок, когато осфридианските изследователи „открили“ Адория и установили, че нашите древни врагове са си създали нов дом.

Някой друг обаче бил в Адория дълго преди икорите, някой, с когото нямахме опит. Баланкуанците. Империя, забулена в загадъчност. Хора, които не се държаха като нас, нито се обличаха като нас или говореха като нас. Оставаха неутрални към осфридианското канонизиране на Адория и към подновените битки с икорите и търгуваха както с икорите, така и с осфридианците и еварийците. Баланкуанците бяха по-напреднали, отколкото нас, останалите, в определени техники и стоките им бяха високо ценени. Пазеха техниките си в тайна и изобилстваха слухове за северни градове, пълни с чудеса. Малцина външни хора обаче бяха виждали тези градове, защото баланкуанците ожесточено бранеха територията си. И тъй като не бе наистина известно дали тези прословути постижения се простираха до оръжията, всички заобикаляха баланкуанските граници отдалече.

— Спокойно, момчета — промърмори капитанът. Моряците се бяха напрегнали, а малцината, които имаха оръжия — главно ножове — бяха посегнали към тях. — Като нищо могат да ни избият до крак. Оставете ме аз да говоря.