Смарагдово море

— Оттам ще ви отведем нагоре по Куистимак до един брод недалече от Констанси. Тогава с вас могат да се оправят вашите хора. Пътуването би трябвало да отнеме около три дни.

— Констанси! — възкликна капитан Милфорд. — Това е почти заобиколено от суша фермерско градче! Ако искате да сме в Грашонд, добре. Но поне ни отведете до крайбрежието, за да можем да вземем кораб в Уочфул. Не искаме да навлизаме по-навътре в сушата.

— Това не подлежи на преговори — каза баланкуанецът, който бе заговорил преди. — Пътуването до Уочфул минава през твърде голяма част от нашата територия и тази на икорите. Никой от нас не ви иска там. Ако тръгнете към Констанси, ще се придвижвате главно по реката и ще се върнете по-бързо в собствените си земи.

— За което сме много, много благодарни — заявих. Знаех малко за Грашонд и нищо за Констанси, но с радост бих приела която и да е от колониите пред кораб с пробойни или мразовит бряг. — Кога можем да тръгнем?

Баланкуанката наблюдаваше капитана:

— Веднага щом всички се съгласят.

Той вдигна ръце:

— Разбира се, че сме съгласни. Какъв избор имаме, по дяволите?

Беше съвсем тъмно, когато стигнахме до баланкуанския търговски пост, и дотогава вече не чувствах нито един от крайниците си. Уморена до смърт, просто продължавах да поставям единия крак пред другия, като си казвах, че всяка стъпка, която правя, е още една стъпка към Мери.

Търговският пост се намираше на брега на река Куистимак, която по това време на нощта изглеждаше само като тъмна лента. Центърът на поста представляваше проста, едностайна правоъгълна постройка, въпреки че, когато минах близо до стените й, забелязах изящни и много подробни дърворезби, наподобяващи изображенията върху облеклото и екипировката на баланкуанците. Междувременно бях научила, че корабът ни е бил забелязан от група търговци на път към този пост и че те потърсили един от патрулите, които охраняваха баланкуанската страна на реката. След това обединената група от постови и търговци ни беше пресрещнала на брега.

Събрахме се в поста и мълчаливо погълнахме твърдия хляб и сушеното месо, които нашите домакини ни осигуриха. Близостта на толкова много тела заедно с уютното огнище предоставяше почти достатъчно топлина, за да ме накара да се почувствам отново човешки. Когато свършихме да се храним, Алиси — баланкуанката, която бе предвождала отряда — ме повика с жест в единия край на стаята. Със схванати крака се изправих от пръстения под и забързано отидох при нея.

— Тамзин Райт, нали? — попита тя. — Вие отговаряте за тези млади жени?

Поколебах се и хвърлих поглед назад към мястото, където госпожица Куинси седеше прегърбена под едно одеяло.

— Д-да. Предполагам.

— С тях и другите на вашия кораб имаме почти петдесет допълнителни души. Не можем да настаним толкова много за през нощта, но ще приберем, които можем. Имаме палатки, които всички могат да използват, но те също ще са претъпкани. Щом собствените ми хора се настанят, мога да ви дам петнайсетина места на пода плюс една палатка. Можете ли да разпределите подобаващо поверениците си?

— Да, разбира се. Благодаря ви. А другите от нашия кораб?

— Дадохме им палатки. — По лицето й премина многозначително изражение. — Но моряците няма да са близо до вас.

— Благодаря ви. — Посочих сивокосите съпрузи Бакстър, които седяха близо до приятелките ми. — Нека онази двойка спи тук вътре. Вместо това още две момичета от нашата група ще отидат навън.

— Навън е студено — отбеляза нов глас. — Сигурна ли сте, че приятелките ви няма да възразят, задето отстъпвате тези места?

Двете с Алиси се обърнахме и открихме, че към нас са се присъединили няколко от тайнствените ездачи, които бях забелязала по-рано — онези, които не бяха баланкуанци. Качулката на младата жена, която бе проговорила, беше отметната назад и разкриваше дълга златиста коса, която се нуждаеше от едно хубаво измиване. Всъщност по-голямата част от нея имаше нужда от хубаво измиване. Имаше размазана пръст по лицето и петна по дебелата си кожена връхна дреха, за които опитното ми око на перачка знаеше, че никога няма да се изчистят.

— Честно казано, приятелките ми просто ще се радват да спят на някое място, което не е застрашено от потъване — казах й. — А аз ще приема едно от местата навън, така че едва ли могат да се оплачат заради нещо, което самата аз съм готова да направя.

Жената завъртя очи:

— О, винаги ще намерят начин да се оплакват. Това е неприятната страна на това да бъдеш водач.

Хвърлих поглед към момичетата от Бляскавия двор, скупчени около дажбите си.

— А коя е приятната?

— Още се опитвам да разбера. — Новодошлата се обърна към Алиси. — Изгарянето на Дърмок отново започва да го притеснява. Може ли да купим още малко коприва от теб?

На лицето на Алиси се изписа изражение на искрено смущение:

— Иска ми се да можехте, Орла. Изпратихме последната партида в Ашкаши.

— Разбирам. Е, още не изглежда инфектирано, така че просто ще трябва да го изтърпи, докато се приберем у дома. Въпросът сега е дали ние можем да изтърпим мърморенето му.