Смарагдово море

Памела вече беше изпробвала всеки аргумент, който бих могла да изложа. Всъщност вече беше уговорила Хашон да се откаже от доста от исканията си — за тези рокли обаче той оставаше непреклонен. Докато оглеждах и преценявах другите неща, които баланкуанците искаха, и това, което получавахме в замяна — транспорт, храна и няколко наметки от кожа и дебела вълна — разбрах, че сделката е добра в чисто парично отношение. Но личната цена на онази рокля ми причиняваше болка.

— Давай — казах.

Въпреки че всички снощи бяхме изслушали и се бяхме съгласили с плана за пътуването, всъщност осъзнахме напълно какво означава това едва когато наистина отидохме до Куистимак. Всичките осем лодки на госта стояха вързани досами реката, вече натоварени с припасите ни и дори няколко коня. Плоските, правоъгълни баржи имаха страни, високи по около деветдесет сантиметра. Изглеждаха здрави и сигурни, но нямаше как да се отрече истината. Щеше да ни се наложи да плаваме отново.

Видях как няколко момичета рязко се заковават на място, когато го осъзнаха, и дори моят стомах се присви. Денят беше изгрял ясен и тих, а слънчевата светлина караше Куистимак да проблясва. Във високите дървета около нея пееха птици, а лек ветрец намекваше, че времето може дори да се стопли. Но реката все пак си беше река, а тази, макар и красива, беше широка и дълбока с бързо движещо се течение, срещу което щеше да ни се наложи да се борим.

Баланкуанците пътуват постоянно по тази река, казах си. Имат доверие на тези баржи. И не е като да сме насред океана, без никъде да се вижда суша. Бреговете са ей там.

Поех си дълбоко дъх и продължих напред:

— Хайде, момичета. Да тръгваме.

Увереността ми съвсем не свърши толкова добра работа този път. Няколко от спътничките ми останаха като вкопани и заклатиха глави с изпити лица. Дори един от търговците пребледня. Давайки си сметка за нетърпението на баланкуанците, по-смелите момичета и аз разпалено насърчавахме ужасените си приятелки. После им напомнихме колко бързо ще е пътуването, колко близо сме до връщането си към нормалния осфридиански живот.

В крайна сметка се наложи да влачим насила само две и дори те спряха да се съпротивляват, щом се качиха на борда. Стиснах зъби, когато въжетата бяха освободени, и гребците ни поведоха към центъра на реката. Баржите се полюшваха и клатушкаха точно като всеки плавателен съд, а аз не откъсвах очи от брега. Близо. Беше близо, на нищожно разстояние. Плувах прилично, а знаех, че Дамарис, седнала до мен, е изключителна плувкиня.

Гребците отказаха предложенията ми за помощ и поехме бързо въпреки насрещното течение. Гледах как красивият, суров терен се носи покрай мен и се питах какво ли щеше да е за Мери да играе в цялото това пространство вместо в тесен и претъпкан град. Насред цялата несигурност в живота ми точно сега не бях имала кой знае какъв шанс да оценя прелестта на Адория. Нов, див и неизследван свят. Макар че… дали беше наистина неизследван? За осфридианците може би. Повечето земя около реката на пръв поглед изглеждаше недокосната. По време на пътуването си обаче минахме покрай друг баланкуански търговски пункт, а после, по-късно, покрай няколко скупчени необичайни постройки, за които ми казаха, че са малък баланкуански град. От другата страна на реката отнякъде по-навътре в гората се стелеше дим и чух някой да говори за лагер на икори там.

Мисълта за икорите ми напомни, че Орла и антуражът й имаха място на моята баржа. Безпокойството от факта, че отново плавам по вода, ме беше възпряло да говоря с тях или с когото и да било друг. Сега ги изучавах тайно и все още ми беше трудно да повявам, че са икори. Носеха същото неотличаващо се с нищо облекло от снощи: кожените връхни дрехи и панталони, които биха могли да принадлежат на всеки груб и суров осфридиански изследовател. Смееха се и се шегуваха непринудено както с баланкуанците, така и с моряците от Сивата чайка.

Орла забеляза, че ги оглеждам, и ми се ухили бързо. Лицето й беше по-чисто, отколкото снощи, но само малко.

— Здравей, малка предводителко. Как спа?

— Доста добре всъщност. Предвид случилото се тази седмица, мисля, че можех да заспя навсякъде.

— Надявам се да продължиш да се чувстваш така, защото само ще става по-студено, докато навлизаме във вътрешността на континента.

Примижах към небето, където измежду слоеве носещи се облаци надзърташе бледо слънце.

— Сега не е толкова лошо.

— Разбира се, но все още усещаме края на врящото течение. Напред няма нищо такова.

— „Врящо течение“ ли?

Дочул разговора ни, един моряк, който седеше зад Орла, обясни:

— Не ври наистина. Но не е студено като северното. Идва от различна част на океана, носи топла вода.

— И топло време — съгласи се Орла. — Ако отидеш по на север нагоре по крайбрежието, ще си помислиш, че е почти лято.

Трудно ми беше да си представя, че времето може да стане по-топло, докато отиваш на север.

— Ходила ли си там? — попитах я.