Смарагдово море

— Често. Винаги се опитвам да насрочвам търговските си пътувания дотам за това време на годината. — Усмивката й стана иронична. — Но в Грашонд — и там, където живея, по-далече на запад — зимата безспорно още не е разхлабила хватката си.

Опитах се да не правя гримаса:

— Това няма да улесни пътуването на юг.

Младият моряк, който се беше обадил преди, кимна:

— Пътищата стават труднопроходими, а Урос да ви е на помощ, ако има виелица. Тези вихрушки започват ей така, от нищото. Изобщо няма да можете да пътувате.

Изобщо няма да можете да пътувате.

— Трябва — избълвах припряно. — За колко време се стига до Кейп Триумф, ако пътищата все пак останат чисти?

Орла сбърчи замислено вежди и каза нещо на икорите до себе си на техния език. За пръв път осъзнах, че Орла говореше осфридиански съвършено, без никаква следа от акцент. Един мъж й отговори и Орла преведе:

— За група, голяма колкото вашата? Може би шест седмици.

— Шест седмици — повторих мрачно. Дълго време на път. Но не най-дългото. Не невъзможно дълго. Пак щях да имам доста повече от месец, за си осигуря брак, преди Мери да пристигне. Това би трябвало да е лесно за момиче с моите изключителни умения. А дори и ако — което не беше особено вероятно — не успеех да си намеря съпруг веднага, пак щях поне да съм в града, за да посрещна кораба. Щяхме да измислим нещо. Забелязвайки реакцията ми, Орла попита:

— Нямаш търпение да видиш годеника си?

— Още нямам такъв.

— Мислех, че всички отивате в Кейп Триумф да се омъжите?

— Да. Но първо трябва да си намерим съпрузи. Това е причината, поради която дойдохме тук — за да се запознаем и омъжим за почтени мъже.

— Интересно. — Орла проведе шепнешком нов разговор с онези, които седяха близо до нея. Като видя озадаченото ми изражение, обясни: — Опитвам се да реша дали харесвам положението ви повече от своето. Вече имам избран „почтен“ съпруг, но нямах особено право на глас в избора. Ще се срещна с него след няколко седмици.

— Поздравления.

Тя сви рамене:

— Ще видим. Ако не го харесам, не е нужно да се навъртам много около него. Той е в Кършид — това е от другата страна на западната граница на Денъм. Щом се оженим, мога просто да го посещавам от време на време. Има много причини, поради които на моите хора би им било нужно да остана тук — а аз мога да измисля още.

— Това е много път за „от време на време“. Изглежда, че ще прекараш половината си живот на път.

За миг Орла изглеждаше объркана, а после се засмя разбиращо:

— О, мислиш за онова, което ти казах. За шест седмици на път.

Сега пък аз се обърках:

— Какво друго бих си помислила?

— Извинявай, забравям, че не си тук от много отдавна. Рядко пътуваме по суша, за да отидем на юг. Има река — Ист Систър, която тече през източните ни територии. Слиза надолу близо до границата с Денъм. Бърза е — не е така спокойна като тази. Но можеш да стигнеш от западната страна Денъм за, о, седмица и половина.

— Седмица и половина ли? — Опитах се да си представя ширината на Денъм на карта. — Колко време се пътува до Кейп Триумф? Има ли друга река?

— Не, не. Е, налице е заливът — така да се каже. Но повечето пътувания през тези места са по суша и мисля, че това отнема седмица. Може би малко повече.

— Но… но… — Как никой не можеше да види това, което виждах аз? Това са три седмици, не шест! Просто трябва да отидем в Кейп Триумф по този път.

Ведрото изражение на Орла внезапно посърна:

— А, ами… Има няколко проблема с това — като главният е, че тази част на Ист Систър се намира почти изцяло в територия на икорите. Вашите хора не могат да пътуват по нея.

— Защо не?

Един от спътниците й сигурно знаеше осфридиански, защото точно в този момент вметна нещо, което разпали разговор на езика на икорите между всички тях. Когато той приключи, Орла кимна и насочи вниманието си обратно към мен:

— Никога не сме позволявали на осфридианците неограничен достъп до Ист Систър, а поради неотдавнашната им агресия им го отнехме напълно.

Думите й прозвучаха почти като ръмжене и хвърлих въпросителен поглед към Дамарис, която слушаше мълчаливо. Тя поклати глава толкова объркана, колкото и аз.

Каква агресия? — попитах Орла. — Ако не възразяваш да попитам? Съжалявам за невежеството си. Просто не знам какво става.

— Няма начин как да знаеш. — Орла се взираше през реката: на тази светлина очите й бяха блестящо сини. — През зимата вашите хора — тоест други осфридиански колонисти — нападнаха няколко от селищата ни.

— Защо?

— Без да са предизвикани. Веднъж опитахме да поговорим. Те отрекоха атаките и твърдят, че ние сме нападнали част от земята им.

— „Твърдят“? — попитах, забелязвайки думата, която беше избрала.

— Не сме. — Тя вдигна отвратено ръце. — Нямаме причина да го правим. Спазихме договорите.

Знаех, че обвинителният тон в гласа й не беше насочен специално към мен, но въпреки това го почувствах.

— Съжалявам. Сега обаче разбирам защо не приемате така охотно външни хора по реката си. Надявам се нещата да се оправят скоро.

— Не достатъчно скоро за вашето пътуване, боя се.