Смарагдово море

— Чакайте, мистрес — как беше, Орла? — обадих се, когато групата хора със суров вид взе да се приготвя да си тръгва. Жената със златистата коса ме погледна нетърпеливо. Направи ми впечатление на човек, който не обича да го бавят. — Какво е изгарянето?

— Върху ръкавиците му прехвръкнаха искри, докато стъкваше огън — каза тя след известно колебание. — Обхванаха ръката му отстрани и тя се покри с мехури, преди да успее да потуши пламъците.

— Добре, почакайте само един миг.

Оставяйки ги озадачени, излязох забързано от поста, стиснала зъби срещу ледения вятър, който ме посрещна. Товарът ни беше струпан наблизо, охраняван от двама баланкуанци, които ме наблюдаваха внимателно, но не се намесиха, докато претърсвах купчината на светлината на факлите. Дори не бях сигурна дали това, което ми трябваше, ще е тук; можеше да е оставено на брега до сутринта.

— Ето те къде си — промърморих, като зърнах дълга, плоска кожена кутия. Понесох я обратно навътре и по пътя ме пресрещна Поли.

— Тамзин, дори тук вътре още е студено. Искам да кажа, по-добре е, но… не можеш ли да направиш нещо? — Тя подръпна раздразнено ръба на наметката си, направена от вълна, която бе прекрасна и изящно изтъкана — но и много тънка. — Не дойдохме подготвени да лагеруваме в гората три дни.

— Какво мислиш, че мога да направя? — попитах, слисана от тона й.

— Не знам. Но ти успяваш да правиш нещата.

— Ще видя какво мога да направя — промърморих и се върнах при Орла и Алиси. — Ето.

Орла спря разговора на баланкуански, който водеха, и взе малката бутилка, която й подадох.

— Какво е?

— Арника. Не е толкова добро за изгаряния като копривата, но ще успокои болката.

— Знам го — каза Орла. Надникна към остатъка от съдържанието на кутията, което се състоеше от различни кремове, ружове и антимон. В бързината бях грабнала цялото нещо. — Странен медицински комплект.

— О — това са козметични материали. Държим арниката под ръка за петна по кожата. — Почувствах се глупаво дори само от изричането на думите. Красотата на кожата ми се струваше нещо толкова дребнаво предвид опасното ни положение.

Леката усмивчица на Орла подсказваше, че си мисли същото. Подхвърли нещо на спътничките си на още някакъв непознат за мен език, с което предизвика смеха им. На мен каза:

— Е, Дърмок ще я приеме на драго сърце. И в крайна сметка може и да стане малко по-красив. Какво ще искаш в замяна за нея? Храна? Имам и монети.

— Нищо. Това е дреболия.

Подигравателната усмивка на Орла изчезна, превръщайки се първо в стъписване, а после в подозрение.

— Трябва да вземеш нещо в замяна.

— Едва ли бих приела заплащане, за да облекча нечие страдание, не и когато лекарството е толкова евтино.

— Дори някой, за когото не знаеш нищо?

— Знам, че изпитва болка, това е достатъчно. Това е подарък. Вземете го. — Бях искрена. Бях щастлива да помогна, а и освен това Орла и нейната група наистина не изглеждаха, сякаш имат много излишни средства. Помислих си, че може би са ловци или трапери и вече изграждах в ума си представа как живеят в някаква порутена хижа в гората. Или може би бяха наемни бойци, които баланкуанците държаха наблизо.

Орла се поколеба и най-сетне прие, когато Алиси й каза нещо на баланкуански. Благодари ми със сериозно изражение и си тръгна с хората си. Когато си отидоха, попитах Алиси:

— С вас обаче бих искала да направя замяна, ако можете. И ще си платим за ескорта, разбира се. Много от дрехите ни не са достатъчно топли за този климат и ще ни дойдат добре някои по-солидни, особено за пътуването до Констанси.

— Имаме някои неща, които донесохме на връщане от експедицията си. — Алиси огледа моята група. — И въпреки че облеклото ви е доста непрактично тук, ще се търси на други места. Можете да вземете одеяла назаем за нощес, а после ще видим какви трайни решения можем да договорим на сутринта.

— Благодаря. — Преди да си тръгна, попитах: — Коя беше тя? Орла? Не е баланкуанка.

— Не. Орла Микнимара е от търговските ни партньори сред икорите.

— Икорите? — Изпружих врат и надникнах натам, където Орла и отрядът й седяха и се смееха в един ъгъл.

В Осфрид баланкуанците бяха представлявали мъглява енигма, но икорите редовно биваха описвани в плашещи подробности. Имахме учебници, пълни с рисунки, които изобразяваха озъбени, полуголи икори, които носеха наметки от вълнен плат на ярки карета. Пълно беше с фантастични истории за жестоките им, груби и незаслужаващи доверие порядки и аз се опитах да съпоставя онези образи с реалността пред мен.

— Но те са… искам да кажа, предполага се, че са… ами, не би ли трябвало поне да са облечени в дрехи от кариран вълнен плат? И да боядисват лицата си в синьо?

Усмивката на Алиси се върна:

— Твърде студено е за карирания вълнен плат. А синята боя от сърпица ужасно цапа. Използва се само за много специални поводи.

— О!

— Изглеждаш разстроена.