Смарагдово море

Сякаш от нищото, пътят напред беше препречен от група мъже в дрехи с тъмни цветове — всичките в нюанси на сивото, кафявото или синьото. Повечето носеха широкополи шапки или плетени вълнени кепета. Всичките държаха огнестрелни оръжия, всичките насочени право към нас, с изключение на едно. То беше насочено във въздуха: държеше го мъжът, който беше стрелял, за да привлече вниманието ни.

— Махайте се оттук — заповяда той. — Изчезвайте оттук, преди да ви пратим в ада на Озиел. — Онези от двете му страни кимнаха и промърмориха нещо в същия смисъл.

Орла се наклони към мен и промърмори:

— Изглежда, че намерихме вашите хора.

Глава 7

— Разбирате ли ни? — запита настоятелно един от другите мъже, препречващи пътеката. Извъртя се рязко, сякаш не беше сигурен накъде да насочи пищова си сред толкова много мишени. Най-накрая се спря на Алиси: — Не просто сте в осфридианска територия. Намирате се в Грашонд — земя, осветена от Наследниците на Урос. Не искаме да ставаме съпричастни на нечестивите ви порядки, така че вие, неверници, можете да се връщате откъдето сте дошли.

— С радост — отвърна тя. Тази сутрин изглеждаше почти царствена, с коса, прибрана и вдигната във венец от сложни плитки и спускащи се до раменете обеци, направени от някакъв пурпурен скъпоценен камък, който проблясваше ярко на фона на кожата й с цвят на бакър. Удивих се на самообладанието й, но пък и тя имаше подкрепата на тежковъоръжените си хора. Те имаха вид, сякаш са равностойни по сила с мъжете, препречили пътя. Не знаех коя страна щеше да победи, ако се стигнеше до схватка, но бях почти сигурна, че моята група щеше да загуби и в двата случая. — Но първо трябва да ви върнем нещо.

Алиси хвърли поглед през рамо и капитанът на кораба пристъпи тромаво напред с няколко моряци до себе си. Направи полупоклон към мъжа, който бе заговорил:

— Капитан Джонас Милфорд на вашите услуги. Корабът ни пострада в буря и дойдохме да ви помолим за помощ.

Облеченият в сиво мъж изгледа капитана с една идея по-малко презрение, отколкото бе показал към баланкуанците:

— Кораб? От Осфрид ли сте? Далече сме от крайбрежието.

— Не толкова далече по Куистимак — каза Алиси. — Ние ги приехме, а сега са ваши.

Някои от мъжете от Грашонд бяха свалили пищовите си, но никой не изглеждаше готов да ни посрещне с отворени обятия. Забързано отидох до капитана и се обърнах с лице към Наследниците:

— Моля, господа — казах, служейки си с най-изисканите си обноски от Бляскавия двор. — Ще ви бъдем безкрайно признателни, ако бихте могли да ни позволите да останем при вас, докато се прегрупираме. Няма да ви притесняваме задълго. Отиваме в Кейп Триумф и ще сме на път съвсем скоро.

Още от тях пристъпиха напред, израженията им бяха сурови. Всъщност всички имаха сурови изражения. Заради тях и безличните си дрехи те някак се сливаха в едно.

— Ти си само едно момиче. Защо пътуваш сама с тези мъже?

— Пътувам с група изискани млади дами. — Повдигнах се на пръсти и с жест повиках при себе си останалите от Бляскавия двор. — Отиваме да се омъжим.

Мъжът, който бе дал първия изстрел, огледа приятелките ми, после моряците. Поклати глава и се навъси:

— Как можем да подслоним толкова много хора?

Той и мрачните му спътници се скупчиха заедно. Разговорът им беше приглушен, но все пак се чуваше.

— Не можем да зарежем тези момичета тук навън — отбеляза един. — Деликатната им природа няма да оцелее в пустошта — или изложена на други заплахи.

Изгледа накриво моряците и баланкуанците, докато говореше. Намерих определението „деликатна“ за малко нелепо, след като бяхме оцелели след корабокрушението и припряното пътуване, за да стигнем дотук, но си замълчах. Можеха да си мислят каквото искат, ако това щеше да ни отведе до Кейп Триумф.

— Не можем да изоставим никого от тях тук — заяви най-сетне един със сериозен тон. — Дори моряците. Урос ни повелява да проявяваме състрадание към онези, които се нуждаят от него.

Спътниците му обмислиха това и най-накрая стигнаха до неохотно съгласие. Онзи, който призова към състрадание, погледна мрачно Алиси в лицето:

— Много добре. Ще отведем всички със себе си. Несъмнено това ще изисква много размишление и молитва, но да направим нещо по-малко, би било проява на неблагодарност към ангелите, които ни даряват милост всеки ден.

Алиси, неспокойна и може би отегчена, хвана юздите на коня си.

— Можете да правите каквото искате, но ние тръгваме. Капитане, след няколко дни ще изпратя някои от търговците ни да ескортират останалите ви хора и товар. Сбогом.

Дори аз бях изненадана от бързината, с която нареди на хората си да разтоварят нещата ни и да ги оставят на пътя. В Осфрид ме бяха учили, че ние превъзхождаме всички други в Адория, но баланкуанците сякаш ни възприемаха като не много повече от деца, отчаяно нуждаещи се от някого, който да ги наглежда. Икорите пешком последваха баланкуанците, но Орла спря до мен и отпусна ръка на рамото ми.

— Късмет, Тамзин. Мисля, че приятелките ти ще са добре с теб като тяхна водачка.

Огледах внимателно Наследниците на Урос с техните пищови и изпълнени с подозрение изражения: