Смарагдово море

— О, виж това. — Прокара пръсти по плата — бледозелен памук, обсипан е бели лилии. Подгъвът беше изцапан с кал от прехода ни по суша, а морската вода беше оставила по части от полата бели пръски от сол. — Колко жалко, че е съсипана.

— Знам един номер, с който тази кал ще излезе — казах. — Изисква доста киснене и известно време, но мога да го направя. Ако можете да ми намерите луга и…

— Имате да се тревожите за много по-сериозни неща от някаква натруфена дреха. — По-възрастната жена се приближи с тежки стъпки и грабна роклята, добавяйки я към една купчина в ръцете си. — Урос е пощадил живота ви. Пожертването на този символ на лекомислие не е дори скромно начало на изплащането на този дълг. Би трябвало да отправяте коленопреклонни благодарствени молитви. Ако бяхте пристигнали по-рано, щяхте да сте навреме за службите ни по случай свещения празник.

— Ах, какъв лош късмет. Но ще, ъъ, ще се постарая да стигна скоро до това коленичене. Питах се дали първо можете да ми кажете какво ще стане с нас? Разбирате ли, много сме нетърпеливи да стигнем до Кейп Триумф и…

— Съветът ще реши какво да се прави с вас, и решението ще бъде взето, когато му дойде времето. Ако ви е трудно да приемете това, бих ви посъветвала да прибавите и молба за търпение към списъка с молитвите си.

Тя си тръгна забързано, а жената, която ми беше помогнала, забърза след нея. Стигнаха до третата жена, която беше коленичила до глезена на Поли и го превързваше. Поли се беше спънала в един клон по-рано същия ден и доста я болеше. Докато гледах, Ванеса се наклони към мен:

— Знаеше ли? Тя е лекар, тази жена. Съвсем истински лекар.

— Какво? Сигурна ли си? — Жените лекари бяха нещо нечувано в Осфрид. Трудно ми беше да повявам, че би имало такава тук, когато за Наследниците се носеха слухове, че се отнасят към жените много строго.

— Така ми каза, когато бях там — каза Ванеса. — Каза, че всички лекари тук са жени! Нещо за това, че лекуването било област на действие, запазена за жените.

Отчаяно любопитна, аз се отправих към лекарката, но тя приключи работата си точно тогава и си тръгна с двете си спътнички. Така отново останахме сами и измина още час, преди един мъж на средна възраст с коса, подстригана така, че стигаше до брадичката му, да влезе безмълвно и да остави кошница с ръжен хляб. Върна се отново скоро след това, за да донесе бъчва с вода и черпак. Опитите ни да го разпитаме, бяха пренебрегнати.

Небето беше притъмняло до наситено пурпурно, когато влезе друг мъж. Той спря за миг, за да изтупа снега от ботушите си, а после свали от главата си широкопола черна шапка, докато ни оглеждаше внимателно. Ванеса, все още близо до мен, изправи гръб и промърмори:

— Бога ми. Може би все пак има надежда за това място. Ще ми се да не бях облечена с тази скучна стара дрипа.

В сравнение с мрачното излъчване на другите жители на града този млад мъж беше като слънцето, нахлуло в стаята ни. Тъмнозлатиста коса обрамчваше лице с ясно оформени черти, което имаше широко разположени синкавосиви очи и най-топлата, най-искрена усмивка, която бях виждала, откакто влязохме в Констанси. Тази усмивка изглеждаше почти нереална след всички намръщени изражения, които бяхме получили дотук. Освен това не беше много по-възрастен от нас и отдели минута да огледа всяко лице с искрена загриженост. Ние също го изучавахме, някои — по-неприкрито от други.

Изглеждаше малко смутен от вниманието ни и Ванеса ми прошепна:

— Изчервява ли се? Да, наистина. В името на Шестте, възхитително е. — Щях да я смушкам с лакът, само че тя беше права.

Сключил ръце пред тялото си, той се прокашля и въпреки че беше смутен, заговори с ясния, висок глас на човек, свикнал да се обръща към големи тълпи:

— Здравейте. И добре дошли. Толкова се радвам, че сте тук. Тоест в Констанси. Не само в църквата. Но се радвам и че сте тук. Аз см Гидиън Стюарт, един от младшите свещеници. От това, което чух за опасностите, пред които сте се изправили, Шестте сигурно ви обичат — за да ви спасят от тези опасности, имам предвид. Не да ви подложат на тях. Както и да е, знам, че сигурно всички сте уморени и разтревожени, но моля ви, проявете търпение към нас само още малко. Ще направим всичко по силите си да се погрижим за вас.

Изрече тези последни думи с такова искрено чувство, че беше невъзможно да не му повярваме. Из църквата разцъфнаха усмивки. Може би нещата наистина щяха да се оправят.

— Бих ли могъл да разговарям с този, който отговаря за вас? — попита той. — С придружителката ви?

Всички се обърнахме към госпожица Куинси, която отвърна на погледите ни с безразличие. Когато тя поклати глава и запази обичайното си мълчание, пристъпих напред:

— На драго сърце ще ви помогна, отче.

Той насочи онази усмивка към мен с пълна сила и лъчезарността й едва не ме повали.

— О, не. Не „отче“. Само Урос заслужава тази титла. Можете да ме наричате „господин Стюарт“, когато сме в официална обстановка, „Гидиън“ — когато не сме.