Смарагдово море

Неспокойна, започнах да крача из сградата, която не приличаше на никоя църква, в която някога бях влизала. Бях чувала, че Наследниците поддържат строг и прост начин на живот, но не бях очаквала това. Дори скромната църква в нашия район в Осфро — която винаги ми се беше струвала толкова безцветна в сравнение с по-внушителните катедрали на града — имаше повече украса. Тук облицованите с чамови летви стени имаха само мазилка и вътре нямаше никакви произведения на изкуството. Малките, високи прозорци, които обточваха стените на стаята, бяха с прозрачни стъкла, не с рисувани, и бяха изработени само с практична цел. Нямаше олтар, нито тамян, никакви златни или дори месингови поставки за свещи. Един прост дървен подиум, изглежда, беше мястото, където заставаше свещеникът, а паството седеше на тесни дървени пейки, по които липсваха дори излинелите постелки на нашите пейки в родината ми.

В една ниша в дъното, далече зад пейките, имаше няколко лавици, пълни с книги, листове и други учебни материали. Коленичих на дъсчения под, за да прочета заглавията по гръбчетата на книгите, всички — от религиозно естество. Повечето бяха копия на обичайните свещени текстове. Няколко изглеждаха посветени специално на вярата на Наследниците.

Уинифред дойде при мен:

— Доста мрачно място за славене на Урос и ангелите.

— Предполагам, че това е техният начин обаче. — Спомних си някои от уроците ни по история. — Напуснали Осфро, защото вечно влизали в спорове със свещениците заради разточителството.

— Напуснали? Или били изритани? — попита тя многозначително.

— Предполагам, че зависи кого питаш. Помня как мастър Брикър каза, че кралят упълномощил създаването на тази колония по-скоро за да му се махнат от главата, отколкото за да одобри вярванията им.

— Чуй ни само — каза тя със смях. — Аз от района на мостовете, ти — от пазарния район: говорим си за политика и история като изтънчени хора. Но пък предполагам, че именно затова беше всичко.

Не съвсем, помислих си. Предполагаше се да подобрим образованието си, за да се издигнем над произхода си и да открием по-добър живот. Анализирането на практиките на група хора, отървали се на косъм от заклеймяване като еретици — от които сега зависеше оцеляването ни — никога не беше споменавано.

След около час влязоха три жени с големи вързопи в ръце. Най-сетне. Събрахме се около новодошлите, жадувайки за новини. Тези жени от Констанси бяха облечени в семпли памучни рокли с високи яки, в нюанси на тъмносиньото или сивото, с тежки вълнени наметала. Най-старата носеше боне, докато другите, малко по-възрастни от мен, носеха забрадки.

— Ще съблечете дрехите си и ще облечете тези — съобщи ни по-възрастната жена. — Радваме се да се погрижим за вас — това е наш дълг, вменен ни от Урос — но ще трябва да спазвате обичаите ни, докато сте тук.

— Да, разбира се — казах. — И сме ви изключително признателни. Щастливи сме да направим каквото е нужно и да ви улесним, за да можем да си тръгнем.

Жената не отвърна на усмивката ми и просто започна да раздава дрехите, които бяха от същия вид като техните. Имаха голям избор от размери и доста се затруднихме да преценим кое на кого ще стане най-добре. Дрехата, с която се сдобих в крайна сметка, беше тъмносиня и изглеждаше точно моят размер, което бе истински късмет. Някои от тези на другите момичета бяха торбести или прекалено дълги.

— Ще трябва да се отпусне — каза ми една от по-младите жени от Грашонд, като коленичи да огледа подгъва ми. — За късмет, има около един инч.

На мен дължината ми изглеждаше идеална, но не стигаше до носовете на обувките ми като нейната рокля.

— Разбира се, щом казвате… но дали ще бъдете така добра да ми помогнете да разбера… дали тази дължина е… ъъ, неприлична?

— Не — каза тя и се засмя леко. — Но показва твърде много от обувката и чорапа. Някой беден човек може да има износени обувки. Или навярно изобщо не може да си позволи чорапи. Дългите поли и панталони правят това по-малко очевидно. Тогава не е нужно тези хора да се чувстват несигурни или да завиждат на другите. А тези, които притежават повече, не могат лесно да се разпореждат с онези с по-малко средства.

— А! Разбирам. Е, ако можете да ми заемете игла и конец, ще се погрижа за това.

— Можете ли? — Тя изглеждаше приятно изненадана. — Всички изглеждате като дами, които са свикнали да бъдат обслужвани.

Обхванах с поглед окаяната си група, докато връзвах забрадка върху косата си.

— Е, благодаря ви все пак. Но повярвайте ми, самите ние сме прислужвали доста на други хора навремето.

Пристегнах с проста карфица сивата наметка, която тя ми даде. Вълната беше груба и по нея нямаше бродерия като по предишната ми наметка, но беше толкова по-топла, че направих замяната без колебание. Във вътрешните джобове имаше ръкавици с по един пръст в тон с нея. Младата жена изтръска старата ми рокля, преди да я сгъне, и възкликна възхитено: