Смарагдово море

— О, да, исках да кажа… надявам се да се оправят като цяло, не само за мен. За всички — вашите хора, моите хора. — Огледах обширния бряг, забелязвайки как боровете толкова нагоре по реката бяха натежали от сняг, докато онези по крайбрежието бяха едва посипани със снежен прах. Въздухът, макар и студен, ми се струваше чист и освежаващ. Въпреки веслата и лекия разговор всичко ми се струваше толкова тихо в сравнение с Осфро. Толкова неподвижно и спокойно. — Има твърде много кавги. Всички са дошли в тази земя в търсене на нещо по-добро. Струва ми се, че е много по-вероятно всички да получим каквото искаме, ако работим заедно.

Кривата усмивка на Орла се появи отново:

— Прекрасни думи, малка водачке. Но не толкова лесни за осъществяване.

— Знам. — Загледах се обратно към реката, измъчвана от болката на спомена. — Трудно е да се откажеш от гнева и гордостта.

— Нещо ми подсказва, че не мислеше за Адория, когато каза това.

Сега аз се усмихнах, но не изпитвах радост:

— Права си. Мислех за една приятелка. Имахме огромна кавга, преди да доплавам тук, а сега не знам кога, нито дали изобщо ще я видя отново.

— Кой беше виновен?

— И двете.

— Тя би ли казала така?

Замислих се за момент:

— Така мисля. Дори и да не е така, пак бих се извинила. Съвестта ми не е зависима от нечия друга.

— Разбирам — беше всичко, което Орла каза, и не говори много през остатъка от деня. Но често усещах погледа й върху себе си, а всеки път, когато я погледнех, тя сякаш се бореше с някакъв голям проблем.

Пътуването до Грашонд отне три дни, но ми се сториха като три седмици. След монотонността на реката пътувахме по суша, избягвайки натоварените пътища, и отначало сякаш се лутахме в пустошта. Баланкуанците и икорите се движеха уверено, доволни, че ясното време се задържа. Спътничките ми от Бляскавия двор реагираха различно. Някои напредваха упорито, приемайки това предизвикателство като неизбежна част от пътуването си към брака. Други не бяха толкова уверени.

— Ъх, това опърпано старо нещо мирише на дим от дърва — дочух да казва Мария на Джоан един ден. — Не мога да повярвам, че Тамзин просто размени най-хубавата ми кадифена рокля за него. Да ме саботира ли се опитва? Знаех, че е безскрупулна, но изобщо не предвидих това.

Стиснах зъби. „Опърпаното старо нещо“, за което говореше Мария, беше тежка кожена наметка, която бяхме купили по време на преговорите. Не можех да определя дали наистина миришеше на дим от дърва, но бих я взела в миг особено когато потегляхме в мразовитите ранни утрини. Още носех същата наметка, с която бях на кораба. Бяхме се сдобили с може би дузина тежки и плътни дрехи от баланкуанците и се бях опитала да ги разпределя внимателно.

Орла, която вървеше наблизо, също чу и ми отправи поглед, който сякаш повтаряше по-ранните й думи: О, те винаги ще намерят начин да се оплакват. Това е недостатъкът да си водач.

Някъде около средата на следобеда един от баланкуанците съобщи, че сме прекосили границата и сме влезли в Грашонд. Хвърлих поглед наоколо, но не открих никакъв знак, направен от човешка ръка или естествен, от който да става ясно как беше разбрал. Грашонд беше млада колония и в по-голямата си част не беше развит. Докато някои места, като например колонията Денъм, бяха създадени специално с мисълта за търговия, основателите на Грашонд бяха дошли тук, за да могат да имат безопасно място, на което да изповядват религията си. Наричаха себе си Наследниците на Урос и макар официално да не бяха еретици, не бяха и в прекрасни отношения с ортодоксалната църква, която оформяше крайъгълния камък на осфридианската вяра.

Най-накрая нашата група стигна до отъпкан черен път, който се разширяваше и личеше, че се използва често. Започнахме да изминаваме разстоянието по-бързо и видяхме ферми — ферми в осфридиански стил, — нататък в далечината: това предизвика у всички ни прилив на нова енергия. До този момент някои от момичетата изоставаха и беше нужно постоянно увещаване, за да продължат да се движат.

Но видът на познати постройки и начин на живот промени възгледите ни. Беше утеха след преобърнатия свят, в който бяхме живели през изминалата седмица. Стъпките ни станаха по-бързи и най-накрая, привечер на третия ден, надолу по пътя се показаха покрайнините на истинско село.

Памела и Ванеса се прегърнаха.

— Почти стигнахме! — възкликна Памела. — Най-после ще бъдем с нашите хора! Те ще ни пазят и…

Тя млъкна, без да довърши, когато във въздуха прозвуча пушечен изстрел, който отекна сред дърветата и накара птиците да се разлетят. Нашата група рязко спря, а баланкуанците бързо извадиха оръжията си. Бях близо до тила на групата и си пробих път с рамото напред, за да видя какво се бе случило.