Смарагдово море

— Може би четири седмици — поправи се Гидиън. — Ако условията изглеждат обещаващи, но това може да е опасно.

Застинах:

— Не разбирам.

— Не можете да тръгнете, докато не отмине най-лошата част от зимата. Вихрушките започват без предупреждение — дори през ранната пролет. Не искате група, голяма колкото вашата, да бъде уловена в някоя такава.

Поех си дълбоко дъх:

— Добре. Шест седмици чакане. И още шест, за да стигнем дотам. Значи близо три месеца, докато се доберем до Кейп Триумф.

Сърцето ми се сви. Онзи моряк на баржата беше споменал внезапните снежни бури, но изобщо не ми беше дошло на ума, че те биха могли да забавят дори потеглянето на юг. Щях да пристигна съвсем малко преди Мери. Още нямаше да имам съпруг, но поне щях да съм там да посрещна нея и семейство Уилсън. На косъм.

После Гидиън добави:

— Да се надяваме, че няма да има забавяне в организирането на пътническата група, която ще тръгне с вас. Не искаме да сте насаме с онези моряци, а съм сигурен, че доста търговци тук ще извлекат печалба от пътуването. Така че има вероятност да се добавят още една-две седмици в зависимост от планирането.

Повече от три месеца. Нямах думи.

— О, Тамзин, не гледай така. — Гидиън хвана ръката ми и леко я потупа. — Знам, че е плашещо да си помислиш, че ще чакаш толкова дълго. Знам, че е плашещо дори изобщо да си тук! Но виж какво преживя. Ангелите те доведоха тук благополучно — и може би, само може би си тук неслучайно. Обещавам да ти помогна, както мога. Сега. Ще поработим ли по списъка?

Минахме по всички имена в групата и той запълни листа със спретнати редове и колонки. Току-що бяхме приключили, когато вратата на църквата се отвори и влезе един от мъжете, които ни бяха срещнали на пътя:

— Имаш ли сведенията? — попита той Гидиън. — Съветът се готви да се събере.

Гидиън скочи:

— Извинявай, Сирил. Идвам веднага.

— Чакайте — казах. — Преди да тръгнете — какво представлява съветът? Той ли управлява тук?

— Да. Съставен е от свещениците на града и група посочени чрез избори миряни. Можем да управляваме както с божествени, така и с човешки напътствия.

— И вие — те — решават какво ще става с нас, докато заминем?

— Да. — Гидиън вдигна списъка. — Ето защо това е от такава полза. Някои — все още смятайки, че сте разглезени дами — се тревожеха, че ще ви е трудно да се приспособите към простия ни начин на живот в идните седмици.

Ето я пак онази ужасна дума. Седмици. В главата ми изникна безумна представа как бягам и се отправям на юг сама, но какво, за бога, щях да правя, ако заседнех на пътя по време на снежна виелица?

На пътя…

— Гидиън — съжалявам, че те задържам, но имам само още един въпрос. Познаваш ли човек на име Яго Робинсън?

Гидиън сложи шапката отново на главата си.

— Яго? Джейкъб Робинсън ли имаш предвид?

— Може би. Той е някакъв търговец?

По устните на Гидиън заигра печална усмивка.

— Е, предполагам, че някои може да го възприемат така. Защо питаш?

— Чух, че може би може да ни отведе до Кейп Триумф по-бързо.

— Как? — Изражението му стана любопитно. — Надявам се никой да не ти разправя, че той разполага с някаква отвара, с която да контролира атмосферните условия.

— Да контролира… какво? Не, разбира се, че не. Просто чух, че би могъл да помогне.

— Не бих разчитал на това, ако бях на твое място. — Тонът на Гидиън стана грижливо дипломатичен. — Той не е оттук — само отсяда за през зимата. Уважаваме го като едно от чедата на Урос, разбира се, но порядките му са… е, нека просто да кажем, че не се тревожи толкова за погрешните постъпки, колкото ти. Повярвай ми, Джейкъб Робинсън няма да ви отведе до Кейп Триумф. Ние ще го направим. Имай вяра.

Гидиън ми каза, че ще говорим повече по-късно, щом положението ни бъде изяснено. Когато стигна до вратата на църквата, вежливо помаха на другите за довиждане, и това беше посрещнато с голямо въодушевление.

— Довиждане, господин Стюарт!

— Беше толкова прекрасно да се запознаем с вас!

— Организирате ли молитви на четири очи?

— Ако ви трябва помощ с нещо друго, съобщете ми!

— Не, съобщете на мен.

Веднага щом той затвори вратата, Поли се втурна към мен, следвана плътно от другите.

— Нима го видях да стиска ръката ти?

— Потупа я — казах. — Утешаваше ме.

— Не бих имала нищо против да утешава мен — каза Ванеса с копнеж.

Дамарис ме погледна благоговейно:

— Няма и час, а вече отмъкна най-привлекателния мъж в града. Наистина успяваш да вършиш нещата.

— Това не беше отмъкване — възразих, като се опитах да се сдържа да не завъртя очи. — И не си видяла никого от другите мъже в града. Може би някои са още по-привлекателни.

Уинифред скръсти ръце:

— Няма значение колко привлекателни са които и да е от тях, ако нямат достатъчно злато.

— Дори не мисля, че би имало значение, ако някой от тях има нужното злато. За какво биха го използвали? — Мария посочи към сивата си рокля. — За да купят още от тези ужасни грозотии ли?

— Не е честно — каза Джоан. Вече почти всички се бяха приближили. — Първо, тя ти е с два номера по-голяма. И скромна или не, качеството е добро. По-хубава е от онова, което имах у дома.