Смарагдово море

— Тамзин, защо роклята ти е толкова къса? — запита Дайна.

Спрях на прага на кухнята и погледнах надолу. Спомняйки си разговора си в църквата, казах:

— О! Забравих да я отпусна снощи. Ще го направя, когато се върна тази вечер.

— Няма да направиш нищо такова. — Дайна постави един поднос на масата и ме огледа от глава до пети със сбърчено от неодобрение чело. — Какво би си помислил за нас градът, ако те пуснем да излезеш така? Върви горе веднага и се погрижи за това.

— Но… — Загледах се печално в масата, на която бяха подредени бекон и вдигащ пара царевичен хляб. Истинско изобилие след онова, с което оцелявах по време на пътуванията си.

— Можеш да ядеш, след като си свършиш работата.

— Що за работа е това? — попита Самюъл, като се показа от един съседен коридор.

Гидиън го последва и ни пожела добро утро. Всички отвърнахме високо и бодро.

Дайна също го поздрави неочаквано топло: суровото й изражение омекна за миг, преди да се обърне отново към баща си:

— Тамзин има да поправи нещо по роклята си. Трябваше да е било направено преди — немарливост от нейна страна.

— А! Е, може първо да седне и да каже благодарствената молитва преди хранене заедно с нас.

— Разбира се, татко. А след работата за деня ще я накарам да прочете един пасаж за последиците от немарливостта. Гидиън, би ли могъл да ми помогнеш да избера един?

— На драго сърце — каза Гидиън, който всъщност не изглеждаше толкова щастлив от перспективата. — Но би трябвало да имаме предвид, че те са тук от по-малко от ден. Ангелите ни съветват да проявяваме търпение и милост, а има много неща, които нашите гости още не знаят.

— Е, тя знаеше снощи, че от нея се очаква да го направи. И се надявам, че наистина е било просто немарливост, а не суетен опит да се перчи с онези нейни обувки.

— Не беше! — възкликнах. Обувките ми бяха едно от малкото неща, които ми беше позволено да задържа. Бяха семпли, но елегантни, изработени от бежова кожа и с връзки, стигащи до глезена ми. Бяха подбрани, понеже бяха здрави, практичен избор за пътуването ми, но бяха твърде биещи на очи за изискванията на Грашонд.

Свлякох се в стола си: седналата до мен Дамарис ми отправи бърза съчувствена усмивка, когато прошепнах:

— Още ли ти е трудно да повярваш, че не е омъжена, а? Да остана за кратко за благодарствената молитва, беше по-лошо, отколкото да отида право в стаята си, защото тогава видях още по-отблизо храната, която не можех да имам. Главата ми се замая от аромата, докато Самюъл се молеше и отправяше благодарност. Когато свърши, другите започнаха да пълнят чиниите си, а аз се измъкнах, за да се върна на тавана. Изпитах дребнава утеха, когато чух Дайна да казва:

— Уинифред, това е твърде много масло. Върни го обратно и мини без него днес, за да можеш по-добре да обмислиш лакомията си.

Докато поправя подгъва си, приятелките ми вече бяха излезли за деня. Жителите на Грашонд ни бяха дали ясно да разберем, че щеше да се наложи веднага да започнем своя дял от работата. Бяхме тук по тяхна милост — е, това и каквото там „дарение“ бяха измъкнали от товара на Джаспър. На масата имаше малък, увит в плат вързоп, затова предположих, че закуската вътре е моята. Тъй като наоколо нямаше никого другиго, погълнах лакомо храната без угризения. Беше вкусна. Каквито и да бяха другите й недостатъци, Дайна я биваше да готви.

Снощи ми бяха дали указания как да стигна до града. Пътят беше в основни линии прав, без отклонения, а слънцето, което блестеше през прозореца, намекваше за хубав ден. Изненадващо изпълнена с желание за разходка, сложих наметката си и бях почти на входната врата, когато Гидиън се втурна вътре.

— Забравих да си взема… О! — Той отстъпи встрани, за да не се сблъскаме. — Извинявай. Но това е късмет. Смятах да те хвана по-късно, но сега е също толкова подходящо. Изчакай тук за момент.

Той се стрелна надолу по коридора, оставяйки ме сама и озадачена. Когато се върна, държеше сноп бяла хартия.

— Ето. Това е за теб. Поех го с треперещи ръце.

— Но как? Не се предполага вещите ни да са у нас.

— Това е мое — каза той. — А сега е твое. Самюъл държи писалки и мастило в общото помещение, които спокойно можеш да използваш.

Улових се, че стискам хартията, и отслабих хватката си, за да не я намачкам. Перспективата да не мога да пиша на Мери и близките си, ми се беше струвала толкова странна и разстоянието между нас ми изглеждаше по-голямо.

— Благодаря ти. Толкова много ти благодаря. Нямаш представа какво значи това за мен.

В усмивката му се долавяше печален копнеж:

— Знам какво е да тъгуваш за дома си. Писането на писма не нарушава никакво правило — просто гледай да го правиш вечер, след домашните задачи и молитвите. И ще трябва да задържиш писмата си за известно време. През зимата не пътува много поща.

— Ясно. — Краткото ми щастие помръкна. — Заради пътищата.

— Някаква поща потегля оттук, разбира се. Не сме напълно изолирани от света, така че си добре дошла да ги изпратиш, ако чуем за куриер, отправил се на юг — но зимните писма много се губят.