Смарагдово море

— Ще рискувам — поне за благодетеля ни в Кейп Триумф. Ако Джаспър узнае какво е станало, може би може да помогне… някак… — Това беше твърде нереална възможност и ние и двамата с Гидиън го знаехме.

— Нещата стоят така, както ти казах преди — каза той кротко, — ще помогнем, както можем. И можеш да имаш колкото искаш хартия. Имам много и навярно така времето ще минава по-бързо.

Беше трудно да не се усмихна на изпълненото му с надежда изражение:

— Сигурна съм, че ще е така.

— Тамзин? Какво правиш още тук? Закъсняваш. Подскочих при звука от гласа на Дайна. Тя стоеше в най-долния край на стълбите като привидение в колосаната си черна рокля.

Гидиън каза бързо:

— Аз съм виновен. Задържах я.

Дайна се намръщи:

— Е, да не губим повече време.

— И аз отивам към града — каза Гидиън. — Ще повървя с теб.

Въпреки слънчевата светлина в сянката още се бяха задържали малки заснежени участъци. Радвах се заради наметката и ръкавиците с един пръст, радвах се и да съм навън и да се движа. И да, харесваше ми и да имам такава приятна компания.

Гидиън посочи с широк жест към оголените дървета:

— Знам, че сега изглежда сурово и мрачно, но наистина е красиво, щом листата покарат отново и всичко стане зелено. Когато за пръв път видях пролетта тук, след като съм израсъл в Осфро, си помислих, че сигурно виждам света така, както е изглеждал, когато е бил нов, веднага след като Урос го създал.

— Живял си в Осфро?

— Само допреди малко повече от година.

— Защо би дошъл на… — Затворих уста, осъзнавайки какво се бях канела да кажа.

— Място като това? — Той се засмя.

— Съжалявам. Не исках да те обидя.

— Не съм се обидил. Дойдох тук по същата причина като теб.

— Да се ожениш?

— Да открия онова, което нямах. Бах отвратен колко погълнат от себе си е Осфро. Накъдето и да погледнех, сякаш намирах само себичност, материализъм и поквара. Хората се отдават на излишеството и импулса, без мисъл за… Извинявай. Звуча, сякаш ти проповядвам по време на служба.

— Повярвай ми, това не прилича на никоя служба, на която съм присъствала някога. — Като не най-маловажната причина за това беше, че нашият енорийски свещеник, отец Алфонс, беше белокос, подобен на дух мъж, който вечно ме упрекваше заради Мери.

Гидиън ме погледна многозначително и аз сведох поглед.

— Често ли посещаваше църковни служби?

— Ъъ, не толкова често, колкото може би беше редно.

— Всичко е наред. — Чух усмивката му, без да я виждам. — Всъщност и аз бях същият.

— Нима? — Хвърлих поглед назад удивена. — Тогава как така си свещеник?

— Дълга история. Кратката версия е, че един ден се почувствах, сякаш Урос ми казваше да се събудя и да видя истината за света. Великото му творение беше станало повърхностно. Бляскаво и показно отвън, празно отвътре.

— Това е… малко обезсърчаващо. — Това беше най-тактичното нещо, което можах да измисля.

— Знам, но ми отвори очите, за да погледна отвъд онова, което обществото определя като важно. Какво е една благородническа титла или скъпи дрехи? Те не определят характера на човек. Точно както прозорците от рисувано стъкло и един златен олтар не правят една църква свята. Исках да се свържа с Урос по чист начин, без празните, повтарящи се служби, които всъщност никой не слушаше. Реших, че призванието ми е да помагам на другите да водят по-значим и смислен живот.

— И реши да го правиш… тук.

— Всеки мисли, че начинът на живот на Наследниците е груб и суров — и той може да бъде, но това е защото те премахват всяко излишество и знаят, че стойността на един човек се измерва по сърцето и добрите му дела. — Той млъкна рязко и се изчерви до голяма степен така, както при първата ни среща. — Наистина ти изнасям проповед.

— Всъщност беше много красноречиво. Но не си мисли, че ще ме въведеш в лоното скоро — добавих. — Доста харесвам рисуваното стъкло.

И въпреки това думите му ми въздействаха. Семейството ми винаги се беше трудило честно и беше помагало на другите, но това не беше имало голямо значение за по-висшите класи. А когато се бе появила Мери, дори собствените ми съседи ме бяха съдили по сянката на скандала, а не по светлината на сърцето и добрите ми дела.

Той се засмя искрено на това — топъл, златист звук, който ни обгърна.

— Аз също, честно казано. А то не е нечестиво. Просто не можем да допуснем външният блясък да крие истината. Погледни себе си и как помогна на приятелките си да останат в безопасност. Не позволявай на изисканите рокли и накити да замъглят храбростта и съчувствието ти.

— Не съм сигурна, че това беше храброст. Просто направих каквото беше нужно да се направи.

Той ме погледна с неприкрито възхищение и внезапно аз бях тази, която се изчервяваше.

— Ти си смела, Тамзин. И ако никой не ти е казвал това, прекарваш време с неправилните хора.

Престорих се, че оправям ръкавиците си, докато се мъчех да намеря какво да кажа.

— Това е умно, това, което каза за рисуваното стъкло. Онези бляскави цветове са красиви, но всъщност през тях не се вижда какво има от другата страна.

Гидиън спря с широко разтворени очи:

— Това е невероятно тълкуване.

— Чакай… значи не използваше рисуваното стъкло като метафора?