Смарагдово море

— Когато си била дъщеря на ханджия! Нима измина целия този път, за да метеш отново подове? Защото аз не дойдох чак дотук, за да беля картофи, и знам, че Тамзин не е дошла, за да пере дрехи. — Мария се обърна към мен. — Какво каза той? Ще ни помогнат ли да стигнем до Кейп Триумф?

— Да. — Опитах се да се усмихна под тежестта на онези очаквателни погледи. — Ще ни отведат. Но ще трябва да останем тук, докато подготвят всичко, така че свиквай с тази рокля.

Лицата светнаха и трябваше да се отдалеча да не би някой да поиска подробности за времето на отпътуването. Не можех да разбия този оптимизъм… все още. Защото макар че никоя от тях нямаше уговорена среща с дете, едно тримесечно чакане нямаше да се приеме добре, а имах чувството, че ще разчитат на мен да оправя нещата. Това или щяха да ме обвинят за тях. Проблемът беше, че точно сега бях в безизходица. Всички бяхме. И едва ли можех да измисля решение за положението ни, когато дори не знаех какво е това положение.

Повярвай ми, Джейкъб Робинсън няма да ви отведе до Кейп Триумф. Ние ще го направим. Имай вяра.

Вечерта беше доста напреднала, когато най-сетне получихме отговорите си. Петима мъже на различни възрасти влязоха един по един в църквата: някои разпознах от по-рано. Гидиън също дойде, като влезе последен. Въпреки че беше облечен в сиво, то сякаш не го правеше да изглежда така безличен като останалите. Може би се дължеше просто на силата на привлекателната му външност. Или може би беше онзи облак от оптимизъм, в който той сякаш вървеше.

Най-възрастният от мъжете, може би на петдесет и нещо, пристъпи и застана най-отпред. Имаше металносиви бакенбарди и навъсено чело.

— Казвам се Самюъл Коул, един от старшите свещеници тук. Ангажираме се да изпълним дълга си пред Урос да ви подслоним и закриляме както от природните стихии, така и от грубите моряци, които пътуват с вас. Предлагаме помощ и на тях, въпреки че ще живеят в лагер извън града и ще ни съдействат с някои от по-трудните ни планове за строителство в замяна на издръжката си. И разбира се, ще трябва да се подчиняват на законите ни. Както и вие. Поради възрастта и пола си ще станете повереници в домакинствата ни и от вас също ще се очаква да спазвате всички правила и порядки там.

При тези думи Дамарис улови погледа ми, изразявайки предпазливост, която аз също споделях. Свих леко рамене, несигурна точно какво можеше да означават всъщност тези неясни думи. По колониалния закон те не можеха да изискват от нас да се покръстим в техните вярвания, тъй като всички бяхме членове — някои по-скоро по име, отколкото на практика — на ортодоксалната вяра. Така че какво друго включваше „порядки“? Само смяната на гардероба?

— Аз съм на осемнайсет — вметна Мария. — Не ми трябва настойник.

— В Грашонд неомъжените жени стават независими едва когато навършат двайсет и една. Това е в нашия устав и той не подлежи на преговори. — Самюъл огледа стаята в очакване на възражения. Нямаше такива. — Няколко от нашите домакинства великодушно се съгласиха да ви приемат, а много повече ви дариха скромно облекло. Дойдохте тук под сянката на гордостта и показността, а това няма да бъде търпяно по време на престоя ви.

— Сър, ако позволите, какво стана с облеклото, което взехте? — попита Уинифред.

— То и остатъкът от товара ви са прибрани на сигурно място за момента — отговори друг мъж. — Няма да ви трябва, докато сте тук. Повечето ще ви бъде върнато, когато си тръгнете, макар че една част ще остане като дарение, за да ни се отплатите за помощта.

— Дарение, как ли не — промърмори Дамарис под нос.

Щеше да е цяло чудо, ако на Джаспър му беше останало нещо, докато стигнем до него. Пристъпих напред:

— Не всичките ни притежания са, ъъ, крещящи и биещи на очи, сър. Имам в сандъка си хартия, която бих искала да взема, за да мога да пиша писма до вкъщи.

Самюъл се навъси:

— Най-добре е, ако изцяло стоите настрана от всичко това. Ще имате многобройни други задачи, които да заемат времето ви. — Той кимна към сух, жилест мъж с очила: — Естествено, ще помагате на семейството, което ви е подслонило, с домашните задължения, но ще имате и допълнителни задачи в общността. Роджър Сакет, един от нашите магистрати, носи назначенията ви.

Роджър разви лист хартия и за един нереален миг в паметта ми проблесна споменът как мистрес Мастърсън обявява резултатите от изпитите. Момичетата се събраха нетърпеливо, очаквайки да чуят какви ще са съдбите им. Но о, какви различни съдби бяха тези.

— Поли Абърнети. Ще бъдеш настанена при семейството на Дейвис Лий. През деня ще помагаш за поддържането на чистотата в смесения му магазин и ще поддържаш в ред сметките и книжата му.

— Това си е късмет — промърмори Ванеса. Бащата на Поли беше дребен търговец на вълна и тя беше водила голяма част от сметките му. Бях чула, че се е представила отлично на изпитите си по математика, а ако съдех по облекченото й изражение, за нея не беше проблем да се върне към стария си живот.