Смарагдово море

След това имахме малко преминаващо под надзор време за „общуване“ в дневната, но беше трудно да се говори свободно в присъствието на Самюъл или Дайна. Дори и да не участваха пряко в някой разговор, един от тях винаги се навърташе бдително наблизо. Разговорът ставаше по-лесен, когато при нас дойдеше Гидиън. Той носеше със себе си онова заразително добросърдечие и обичаше да говори с нас за Осфро и онова, което бе пропуснал през времето на отсъствието си. Освен това ни помагаше да се приспособим към Грашонд. Като външен човек той имаше добър усет за това кои от порядките на Наследниците можеше да пренебрегнем случайно.

— Какво мислите, че правят точно сега? — попита Ванеса по време на кратко затишие една вечер. — Момичетата в Кейп Триумф?

— Скърбят за нас най-вероятно — предположи Дамарис сухо.

— Джаспър може и да оплаква загубата на доход, но никой от другите не ни познават — каза Уинифред. — С изключение на Марта. Познавам я от нашия окръг, а тя познава другите момичета от Суон Ридж, разбира се. Но ти — Тамзин. Сигурно ще изплачат цели кофи сълзи за теб.

— А дали? — Тъмните очи на Дамарис заискриха, въпреки ужасната тема. — Колко безскрупулна беше ти в Блу Спринг? Ако и там си била така решителна и напориста, както на кораба — твърде съсредоточена, за да завързваш приятелства, използваща цялата си енергия, за да „постигаш нещата“ — тогава може би няма да са твърде съкрушени заради това.

Раздразнено срещнах закачливия й поглед:

— Да, да, ако щете вярвайте, наистина имах приятелки там.

Гидиън хвърли поглед между нас: по фините му черти се изписа любопитство:

— Защо да нямаш? Струваш ми се като човек, който си създава приятелства навсякъде.

Момичетата, с които делях една стая, се засмяха: всички, с изключение на Дамарис. Тя се вгледа внимателно в Гидиън, хвърли поглед към студеното изражение на Дайна, а после каза:

— Е, разбира се, че си създава. Ние просто се заяждаме с нея, това е всичко. Тя просто има един от онези особени характери, но пък и вие също. Именно затова се разбирате толкова добре.

— Достатъчно — обади се Дайна от отсрещния край на стаята. — Нищо чудно, че главите ви са толкова празни, ако това са глупостите, за които говорите. Всички се качвайте да си лягате.

Съквартирантките ми и аз забързахме към таванското помещение. Ако не броим отиването на работа в града, времето за лягане беше единственият свободен момент, който имахме, за да говорим насаме. Често беше и единственият ми шанс да пиша писма, така че обикновено се оказвах заета с по няколко неща — да пиша и да говоря едновременно.

Уинифред потисна една прозявка, докато ме гледаше:

— Вече ще си написала цяла книга, докато всички тези твои писма стигнат до близките ти.

— Писмото, което написа на Джаспър, замина ли? — попита Ванеса, като нахлузваше една от бодливите нощници през главата си.

— Вчера — отвърнах. — Един фермер потегляше на изток към Уочфул. Взе със себе си част от пощата на града, което беше късмет. Но пак ще трябва цяла вечност да прекоси Грашонд, а после кой знае колко често кораби превозват поща долу по крайбрежието? Вероятно ще пристигнем там преди писмото.

— О! — Ванеса седна на леглото с кръстосани крака. Понякога имаше весела и безгрижна природа, напомняща за тази на Аделейд, но тази вечер беше необичайно унила. — Надявах се, че писмото ще стигне там, преди някой да е писал на семействата ни у дома за нас и кораба.

Мълчание. Оставих писалката си и срещнах погледите на другите. В цялото си съсредоточаване и решимост да стигна до Мери, изобщо не бях обмисляла тази възможност. Знаех, че Мира и Аделейд вероятно ме смятаха за мъртва. Бяха близо до Сивата чайка, когато пострадахме. Загубата ни сигурно им беше нанесла внезапен и остър удар и сърцето ме заболя, когато си представих как са реагирали на предполагаемата ми смърт. Натрапчивият спомен за измъченото лице на Мира от навечерието на отплаването ни беше гравиран в ума ми. Колко по-лошо беше сега? А Аделейд… Не можех да си представя и нейната болка. Защото независимо как бяха приключили нещата между нас, знаех, че тя щеше да скърби за мен, и то силно. Сърцето й беше голямо.

Но близките ми? Те ми се струваха толкова далечни и изолирани в Осфрид, откъснати от каквото и да е от това. Колкото и трудно да беше временното ми препятствие със Сивата чайка, мислех за него като за проблем, обвързан с Адория. Неудобството засягаше мен и щях да се погрижа да се оправя с това — в крайна сметка, надявах се, преди да се отрази по някакъв начин на мама, татко и другите.

Но разбира се, Джаспър щеше да пише на семействата ни. Въпросът бе: колко скоро?

— Корабите вероятно още не пътуват обратно на изток — казах най-накрая. Наложи се да сведа очи към писмото да не би приятелките ми да разчетат съмненията ми. — Той не може да изпрати нищо.

Другите момичета се отпуснаха, но съвсем леко. Ванеса попита:

— Чула ли си нещо по въпроса кога ще тръгнем на юг?

— Чакат времето да се проясни.

Уинифред се разведри: