Смарагдово море

— Плавей — обади се Дамарис веднага. — Ако не е прекалено влажен.

Измерих с поглед момичетата, за да преценя кои изглеждат най-малко изтощени или ужасени.

— Поли, Памела, Джоан. Вие вървете да търсите. Съберете всичко, което можете, и го подредете на онова открито място там.

Трите придобиха изненадани изражения, а после скочиха да се подчинят. Предположих, че имаше утеха в това някой да им дава указания. Докато търсеха, ние с Дамарис обсъдихме какво може да се използва за подпалки, и аз си поставих за цел да говоря високо и да се постарая госпожица Куинси да вижда жестовете и движенията на тялото ми, сякаш участваше в разговора. Очаквах да се включи всеки момент. Тя не го направи.

Когато вече имахме достатъчно материал за огън, един търговец, който бе пътувал на кораба, ни даде кремъка, с който палеше пурите си. Не след дълго той, другите пътници и останалите момичета от Бляскавия двор вече се бяхме събрали около скромните зеленикави пламъци, за да съберем каквато топлина можехме. Отново и отново потривах ръце, опитвайки се да предпазя пръстите си да не се вдървят.

Нататък в морето Сивата чайка се намираше много по-ниско във водата, отколкото беше, когато излязохме на брега. Моряците още сновяха с усилие напред-назад и на брега вече лежеше доста голямо количество товар. Приближих се бавно до купчината, без да обръщам внимание на закованите с гвоздеи сандъци, и открих пътнически сандък, който се отвори лесно. Нямах представа чий е, но пелерината вътре ми стана. Събрах остатъка от съдържанието и това на още един сандък, а после се отправих обратно към огъня.

— Хей! — провикна се един моряк. — Какво си мислиш, че правиш?

— Предпазвам ни от замръзване, не че изобщо ви влиза в работата. — Той неспокойно хвърли поглед към капитана си, който не беше достатъчно близо, за да ни чуе, но не ме спря.

Раздадох сухи дрехи първо на момичетата, които бяха влизали във водата, а после на всеки друг, който имаше нужда от още един кат дрехи — а това ще рече почти всички. Облеклото, което бяхме донесли, не беше точно предназначено за оцеляване в пустошта. Госпожица Куинси още седеше вцепенена, но някои от другите започнаха да обсъждат какво да правим по-нататък. На Сивата чайка имаше предимно товар, така че се бяха качили само четирима други пасажери, освен групата от Бляскавия двор. Двамата бяха семейство Бакстър, на които Поли се бе възхищавала. Третият пътник също беше търговец, а четвъртият бе рязък, лаконично говорещ мъж, чийто единствен план беше да намери приключения и богатство. Със сигурност вече беше постигнал една от тези цели.

Щом падна здрач, капитан Милфорд най-сетне обяви край на изпразването на Сивата чайка. Повика всички моряци обратно на брега и се взря печално в изчезващия си кораб. Отпуснах му няколко мига скръб, преди да се приближа с решителни крачки.

— Капитане, трябва да поговорим какво ще правим.

Той ми отправи унищожителен поглед, лицето му беше пепеляво:

— Няма „ние“. Вие не сте моя отговорност.

— Разбира се, че сме. Ние сме ваши пасажери.

— Пасажери на какво? — Той посочи към Сивата чайка. — Вече нямам кораб. Бях глупак да потегля толкова рано. Изобщо не биваше да оставям Мънро да ме придума за това.

Бях чула името няколко пъти по време на плаването ни и ми трябваше един миг да се сетя за кого говори.

— Капитанът на Добра надежда? Вие… мислите ли, че и те са се отклонили от курса си? Или че…

— Предполагам, че ще пристанат в Кейп Триумф. Добра надежда е по-голяма и по-тежка. Вълните доста я блъскаха, но когато я зърнах за последно, беше още невредима и се държеше. — Очите му се зареяха обратно към Сивата чайка и той въздъхна тежко. — Поне си получих част от заплащането предварително.

— И ще получите останалото от господин Торн, когато ни отведете в Кейп Триумф.

Забелязал сиянието на огъня, той се отправи бавно към него. Тръгнах редом с него: няколко моряци вървяха след нас.

— Момиче, работата ми не е да придружавам пътници. Ще измъкна моряците и товара си оттук и ще се опитам да се прегрупирам.

— Хм — обади се господин Бакстър. — Някои от тези товари са наши.

— Да. А някои са на господин Торн — добавих. — Сигурна съм, че ще ви даде щедра награда, когато върнете тях. И нас.

Капитанът протегна длани към огъня. След няколко мига погледна изпод вежди нагоре към притъмняващото небе.

— Ще ми се да можехме да видим проклетите звезди.

— Можете ли изобщо да предположите къде сме сега? — попита по-младият търговец.

— Все още право на север. Ако имаме късмет, течението ни е отнесло само до Арчъруд. Но може да сме чак в Грашонд. На сутринта ще изпратя няколко души на юг с лодките да видят на какво може да попаднат. Ако е рекъл Урос, намираме се точно нагоре по брега от някое голямо пристанище като Уочфул или Сътън. И ако не друго, наблизо би трябвало да има някое рибарско село.

— Ще отида с тях — казах веднага. Имах нужда от цивилизация. Имах нужда да се стремя усилено към Кейп Триумф.

Капитанът изсумтя: