Смарагдово море

— Не знам. Ако облаците се разнесат тази вечер, ще мога да кажа, но точно сега просто се ориентирам по компаса. Доста на север сме от Кейп Триумф, това мога да ви кажа. Бурята и течението се погрижиха да се отклоним.

Той се отдалечи бавно, а аз се опитах да потуша безпокойството в стомаха си. Доста на север от Кейп Триумф. Какво означаваше това за нас? Щом стигнехме земя, можехме ли да вземем друг кораб на юг? Щяхме да се забавим, но пак щях да пристигна преди Мери и да имам време в изобилие да уредя положението си.

Никаква суша не се показа през този ден или на следващия. Облаците също не се разнесоха. Всичко, което знаехме, беше, че все още отиваме на север, на север, на север. Моряците не можеха да поправят пробойните и бяхме принудени да останем за постоянно на горната палуба. Екипажът качи горе колкото можа от товара, а след това продължи неуморното изпомпване, за да ни задържи над водата, докато стигнем до брега.

На третата сутрин се събудих с надеждата да видя земя, но ме посрещна единствено океан. Заради наводнен товарен отсек по-голямата част от хранителните ни припаси бяха съсипани и капитанът определи строги дажби за всички; за пасажерите — най-строги от всички.

— Екипажът върши работата — заяви той.

Крачех неспокойно наоколо: беше ми непоносимо, че съм в неведение. Къде бяхме? Дали Добра надежда беше оцелял? Дали и те се рееха без посока? Тези въпроси ме поглъщаха, докато продължавахме да се носим, до момента, в който виковете на моряците най-сетне рязко приковаха вниманието ми. Скочих заедно с още няколко момичета и чух повтарящи се викове: „Земя, земя!“.

Затичахме към перилата. Отначало хоризонтът изглеждаше същият, както през тези дълги, дълги дни. После го видях — тъмно, размазано петно върху водата на запад, което я отделяше от небето. Екипажът отново се залови оживено за работа, когато част от моряците бяха отпратени от помпите, за да хванат веслата. Бавно, тромаво, Сивата чайка се обърна, борейки се с бързото течение, което искаше да продължи да ни влачи на север. Линията на хоризонта стана по-тъмна и по-плътна. Скоро различихме дървета. И изведнъж почувствах как корабът се люшна напред, когато се откъснахме от дърпащото ни северно течение. Преодолели това препятствие, гребците напредваха все повече и повече. Започнахме надпревара с времето, опитвайки се да побързаме към сушата, преди пробойните да принудят моряците отново да започнат да помпат.

В един определен момент гребците забавиха темпото, докато преценяваха условията ни за слизане на суша. Брегът пред нас се състоеше от широки, пусти пясъчни участъци, над които в далечината се издигаше стена от внушителни вечнозелени дървета. Сивата чайка се доближи възможно най-много до брега, преди капитанът да нареди да пуснат котвата, тъй като се опасяваше, че ще се ударим в дъното или други незабелязани препятствия. Корабът не можеше да се справи с повече щети. Веднага щом спряхме, последва лудешко бързане за сваляне на хората и товара.

На пасажерите бяха предоставени само няколко от малките крайбрежни лодки и бяха нужни множество курсове, за да ни откарат до брега. Въпреки че разстоянието не беше особено голямо, минутите се влачеха, докато гледах как лодките се провират през вълните. През последния час вятърът се беше усилил и въпреки че не можеше да се мери със силата на бурята, все пак затрудняваше малките лодки. Една почти се преобърна и я спаси само умелото маневриране на един моряк.

Аз нямах такъв късмет. Доброволно предложих да се кача в една от последните пасажерски лодки и когато ни оставаха само дванайсет ярда, за да стигнем до брега, една огромна вълна ни преобърна. Посрещнах морето челно и за миг всичко притъмня, когато организмът ми беше изложен на шока от студа. Вода изпълни дробовете ми; вкус на сол се разля по езика ми. С усилие се опитах да се обърна и да докосна дъното с крака. Водата беше достатъчно плитка, за да застана права в нея, но роклята ми сякаш беше натежала с петдесет килограма. Превърна се в капан. Враг, който искаше да ме удави. На два пъти паднах обратно във водата, преди треперещите ми крака най-сетне да се задържат изправени. Кашляйки, се опитах да тръгна напред, но стъпките ми бяха неуверени и трябваше да се боря за всеки сантиметър. Борех се срещу тежката рокля, срещу вълните, срещу тинята, която засмукваше стъпалата ми.

— Дръж се, почти стигна.

Една ръка се преплете с моята и ми даде опора. Хвърлих поглед и открих Дамарис да върви с мен с уморена усмивка на лицето, въпреки че и тя беше също толкова подгизнала. Двете излязохме със залитане от морето на скалиста брегова ивица, осеяна тук-там със сняг. Острият хапещ вятър, който ни бе накарал да се преобърнем, плющеше около нас и се запитах дали е достатъчно студен, за да замрази мокрите ми дрехи. Рухнахме върху малък участък гол пясък и се сгушихме заедно. Тя леко ме потупа по гърба, докато продължавах да кашлям. Горчивината между нас изчезна.