Смарагдово море

Благодарение на разнородните запаси на Яго и собствените си шивашки умения си бях измайсторила нещо като пола панталон от лен. Сега тя висеше недалеч от огнището и я нахлузих заедно с ризата.

Внезапно вратата се отвори с леко скърцане и понечих да попитам Яго какво е станало… и тогава видях сянката, която падна в разлятата лунна светлина на пода. Беше твърде голяма и твърде широка. Затаих дъх и се дръпнах назад, когато в бараката се промъкна едър мъж. Знаех, че разполагам само с няколко секунди да се възползвам от предимството си. Навън беше достатъчно светло, че да се наложи очите му да се приспособят тук вътре, а дори и на тъмно познавах абсолютно всяко кътче от тази колиба. Без нито за миг да откъсвам очи от едрата фигура, докато мъжът се промъкваше към прозореца, право покрай сламеника, на който бях лежала току-що, посегнах назад към огнището и обвих ръка около железния ръжен.

Краката на натрапника се блъснаха в сламеника и той се наведе да го огледа. Тръгнах бавно напред от скривалището си, като преценявах шансовете си да се шмугна покрай него. Беше оставил вратата отворена по такъв начин, че за да изляза, щеше да се наложи да мина точно зад него и…

Той се изправи и се обърна и в този кратък миг, в които очите ни се срещнаха, разпознах будещото страх, обрамчено от руса брада лице на лорандийския съдружник на Уорън. И тогава замахнах с всички сили с ръжена.

Той изрева от болка, а аз хукнах през вратата, без да чакам да видя колко големи поражения съм нанесла. Сърцето ми бумтеше, докато се озъртах трескаво наоколо. Къде да отида? Оборът. Именно натам първоначално се беше отправил Яго. Затичах към него и на половината път през двора чух крясъци на лорандийски. Завих зад ъгъла на обора и видях, че вратата беше отворена. Щом влязох, спрях с буксуване, когато се озовах в черен мрак. За разлика от Яго не познавах всеки сантиметър от това място.

Чух пръхтене на кон и се отправих в неговата посока. Внезапно една ръка затисна устата ми. Все още с ръжен в ръка, започнах да се мятам срещу онзи, който ме бе пленил, и тогава чух тихия глас на Яго:

— Спокойно, Тамзин. Аз съм.

— Яго? — прошепнах, щом ме пусна. — Какво става…

В далечината отекна изстрел и чух неспокойно тътрене на крака и сумтене от боксовете на конете.

— Това може да е Алекси — чу се мрачният отговор. — Надявам се да е той. Ела.

Яго ме хвана за ръка, отведе ме до един от боксовете и махна резето. Поведе към изхода един от конете и когато наближихме светлината на входа, видях, че води Фелисия.

— Надявам се, че не си забравила как да яздиш без седло. Не съм сигурен колко души има навън, но последно видях, че повечето мъже са близо до къщата. Така че я изведи покрай далечната страна на пасището, там, където са здравите ябълкови дървета. Язди право между тях и ще стигнеш до път, който се разклонява от главния на изток. После ще…

— Чакай, чакай, Яго, какво искаш да кажеш? Ти къде ще бъдеш?

— Ще се оправям с онези, които останат. Дошли са за теб, така че повечето ще те последват веднага щом забележат, че тръгваш. Няма да могат да те хванат обаче. Не и когато яздиш нея. — Потупа Фелисия по хълбока и започна да й слага юзда. — Особено, при положение че си толкова лека. Най-трудната част ще бъде, когато най-напред излезеш оттук, ако още си в обхвата на стрелбата. Надявам се, че няма да си. Повечето още претърсват постройките. Докато реагират, вече ще си далече.

Звучеше толкова невъзможно спокойно на фона на истерията, която се надигаше с кипене в мен.

— Яго, не мога да те оставя! Нека да се бия. Или ела с мен…

— Ще те забавя. Никой от другите коне не може да се движи така бързо като нея. Ще бъдеш в безопасност, щом се измъкнеш оттук с такава преднина, а повечето ще те последват. Така за мен и Алекси ще стане по-лесно да се справим с останалите. — Отново се чу изстрел и аз подскочих. Яго ме целуна бързо по устните. — Това е покрай къщата. Сега слушай. Имам нужда да стигнеш до един преден пост на икорите.

Той изреди забързано напътствията си, а аз се опитах да ги запомня, макар че бе трудно заради ужаса, който изпитвах. Когато свърши, той взе ръжена и ми помогна да се кача на гърба на Фелисия. Тя затанцува леко на място, но иначе остана кротка. След като се увери, че седя стабилно, Яго посегна нагоре и стисна ръката ми.

— Можеш да се справиш с това — каза. — Лесно е за някого като теб. Просто язди и тя ще те отведе.

Той пусна ръката ми, а после прокара ръце по гъстата лъскава грива на Фелисия. Като изпусна лека, изпълнена с печален копнеж въздишка, посегна към колана си и измъкна от калъфа дълъг нож. Острието му проблесна на светлината, а после, стъписана, видях как отряза от дългата й грива около шест инча.

— Не искаш да се развява в лицето ти — обясни. Застана пред Фелисия и надникна през вратата на обора. Удовлетворен, погледна отново нагоре към мен: напрежение и безпокойство заместиха обичайното му весело изражение. — Добре. Време е да вървиш.

Преглътнах страха си и му кимнах рязко.

— Нали ще дойдеш при мен?

— Винаги.