Смарагдово море

По команда на Яго Фелисия се изстреля през вратата и побягна. Не, нещо повече. Когато бях пуснала Дъв да тича на свобода извън Кърниал, бях оприличила тичането й на летене. Но сега, докато препусках покрай пасището, очаквах, щом погледна надолу, да видя, че Фелисия има криле, които ни издигат във въздуха.

Тишината, която бе предшествала потеглянето ни, изчезна и се надигна вихрушка от шум и движение. Не видях кой знае какво от нея, не и при скоростта си и това, че погледът ми бе вперен напред, но нещата се развиха до голяма степен така, както бе казал Яго. Мъже — стори ми се, че са около половин дузина — закрещяха и се втурнаха тромаво към конете. Разнесоха се изстрели: един куршум уцели част от оградата точно когато минахме покрай нея. Фелисия обаче не трепна. Бе изпружила врат, дългите й крака пореха земята с невероятна бързина.

Скоро чух тропот на копита зад гърба си, но не погледнах назад. Уповавах се на Фелисия, вярвайки, че ще запази преднина пред всички тях. И докато продължаваме нататък, следвайки лабиринта от малки пътища, който Яго беше описал, звуците от преследването отслабнаха. Накрая заглъхнаха напълно. Не мислех, че съм се изплъзнала на лорандийците окончателно, но бях сигурна, че не представляват заплаха за момента.

Но как стояха нещата с Яго и Алекси? Страхът за тях ме глождеше, докато препусках с тропот по пътищата. Призля ми, като си помислих, че съм ги изоставила. Може би повечето натрапници ме бяха последвали, но какво щяха да направят, когато приемеха, че не могат да стигнат до мен? Ако някой се беше страхувал достатъчно, за да изпрати тази група да ме търси, макар че изглеждаше по-вероятно да съм се удавила, тогава може би щяха да са достатъчно параноични, за да се върнат и да довършат започнатото. Трябваше да знаят, че сигурно съм разказала на други какво се е случило, споделяйки още тайни, които Уорън не можеше да разкрие.

Когато най-напред излезе да нагледа конете, Яго не беше взел със себе си пистолет, и именно затова се бе оказал принуден да разчита на ножа, а след това — на ръжена, когато откри нападението. Ако повечето нападатели потеглеха след мен, щеше да има шанс да се въоръжи по-добре и да се прегрупира с Алекси. Предимството щеше да се измести на тяхна страна. Лорандийците нямаше да имат шанс, ако се върнеха и откриеха, че ролите са се разменили и те са тези, преследвани в тъмното.

Тази мисъл в крайна сметка ме поуспокои, макар че спокойствието бе краткотрайно, когато копитата на Фелисия затропаха глухо по дървените дъски на един мост. Дръпнах рязко поводите и спрях. Тя не показваше признаци да се е уморила от тичането, макар че дишаше тежко. Потупах я по шията и огледах мястото, където се намирах. В упътванията си за посоката Яго специално бе наблегнал на този мост, като каза, че ако стигна до него, значи съм пропуснала завой.

Насочвайки Фелисия обратно в посоката, от която бяхме дошли, примижах към краищата на пътя, докато се движехме много по-бавно. Бяхме напуснали тревните пространства на Ръшуик и сега се движехме из по-залесена местност. Този път не се използваше често: беше широк точно колкото по него да се движат двама ездачи един до друг. Около него ниските храсти и дървета бяха твърде израсли: клоните на някои се разперваха на пътя. Когато стигнах една по-ранна пресечна точка, разбрах, че отново съм пропуснала правилния път.

При следващото си минаване най-сетне зърнах пролуката в растителността, която показваше накъде трябва да се насочим. Беше приблизително толкова голям, колкото предишния път, но когато започна да лъкатуши през гората, стана по-тесен и неравен, принуждавайки ни да се движим по-бавно. Това обаче се очакваше.

Не се очакваше икорите да имат каквото и да е трайно присъствие в колониите, но въпреки това поддържаха съгледвачи. Мястото, където трябваше да отида, според Яго беше изключително затънтен лагер, който икорите поддържаха, за да наблюдава Денъм и да служи като пресечна точка за съобщенията, пренасяни до различни кланове от другата страна на границите.

— Трудно е за намиране, но ако бъде открито, икорите ще ти помогнат — беше ми казал Яго в обора. — Някой там може да те познае. И определено ще разпознаят Фелисия.

Разбира се, това беше преди подстригването на гривата й.

— Горкото момиче — промърморих и погалих щръкналите къси бодливи косъмчета, останали от гривата й. — Сигурна съм, че ще израсте обратно за нула време.

Бях научила подробно как тази порода коне се цени заради красотата и бързината си. Както бе отбелязано обаче, красотата на тази грива се превръщаше в проблем, ако тя се размяташе и шибаше ездача. За състезания гривите обикновено се сплитаха в по-аеродинамичен, но все пак закачлив стил. Очевидно тази вечер не бяхме имали време за оформяне на гривата.

Спряхме отново, когато пътеката се разклони пред нас. Започвах да се уморявам, когато наближи изпълнението на поредните указания. Проблясване на светлина в небето на изток ми позволи да видя по-ясно какво ме заобикаляше, но това не помогна да взема решение. И двата пътя представляваха тесни пътеки.