Смъртоносно

— И не разказа дори на мен? Твоята приятелка?

Ноъл погледна встрани.

— Толкова пъти ми се искаше. Но… — Той въздъхна. — Съжалявам.

Тя сви лежащите в скута й ръце в юмруци. Съжалявал?

— А в края на седми клас знаеше ли, че Али се е върнала за няколко дни от болницата?

Ноъл отпи от пластмасовата чаша, поставена на шкафчето до леглото му.

— В деня преди завършването отидох в дома на семейство Дилорентис. Но видях само Али. Не съм виждал Кортни.

Ариа се зачуди дали Тяхната Али си е била вкъщи по това време. Ако не, сигурно е била с Ариа и останалите… или е новите си, по-големи приятелки от отбора по хокей на трева. Дали се беше занимавала с нещо съвсем невинно, като например да пазарува в мола „Кинг Джеймс“ или да е на гости на Спенсър? Нямала е представа, че на следващия ден ще умре.

— Когато Кортни изчезна, ти заподозря ли Али? — попита Ариа.

— В никакъв случай — отвърна твърдо Ноъл. — Тя изглеждаше наистина щастлива през онзи уикенд, нямаше вид като да планира нещо нередно. Наистина смятах, че Кортни е избягала. А когато всички научиха за Иън, това ми се стори нормално, защото бях виждал Кортни да флиртува с него. Тоя тип беше истински задник.

— Али свърза ли се е теб, когато се върна в Убежището?

Разнесе се силен звън и Ноъл погледна към монитора до леглото му. Едно сърчице проблесна в червено и изчезна.

— Написа ми писмо, че връщането й в Убежището е огромна грешка — каза той. — Като че ли се притесняваше повече от изчезването на сестра й и беше шокирана, че още не могат да я открият. Вързах се.

— И продължи да я посещаваш години наред?

— Да. — Ноъл изглеждаше засрамен. — Докато не осъдиха Иън Томас и Али не се върна.

— Докато посещаваше Убежището, срещна ли Табита Кларк?

Ноъл преглътна тежко.

— Виждах я наоколо, но не бях общувал с нея до онзи ден, когато Али беше пусната да се прибере за уикенда. Родителите й не искаха да я виждат, затова тя остана с Табита в Ню Джърси. Взех влака дотам и тримата отидохме на кино.

Ариа затвори очи. Предишната седмица беше открила късче от билет за прожекцията на „Спайдърмен“ от кино в Мейпълууд, Ню Джърси, откъдето беше Табита. На гърба беше написано: Благодаря, че повярва в мен. Значи наистина е било написано от Али.

— Запозна ли се с някой друг в Убежището?

Ноъл вдигна поглед към тавана.

— С едно момиче на име Айрис. Ужасно кльощава блондинка.

В това имаше смисъл. Предишната седмица Емили беше взела за няколко дни от болницата Айрис, за да измъкне колкото се може повече информация от нея. Айрис им беше казала, че Али има таен приятел. Когато видя снимката на Ноъл, тя беше сигурна, че е той.

— А някакви момчета? — попита Ариа.

Ноъл се замисли за миг.

— Не мога да се сетя за нито един. Защо?

— Али е имала приятел.

Тя чакаше реакцията му, надявайки се да види разстроено изражение на лицето му. Но той просто примигна и каза:

— Никога не съм го виждал.

— Някога говорила ли е за него?

— Не. — Той поклати глава.

Ариа наведе поглед към ръцете в скута си.

— И миналата година, когато Иън беше арестуван и Али беше пусната от Убежището, тя отново ти се обади, нали?

— Видяхме се веднъж преди пресконференцията.

— В Кеплър Крийк? — Айрис беше казала на Емили, че докато Али е била все още в Убежището, тя непрекъснато е говорила за тайната си среща в парк близо до Делауеър.

Ноъл наведе глава настрани.

— Не. У дома. Тя каза, че скоро всички ще научат за нея. И вие го научихте. Изглеждахте толкова приятелски настроени и аз си помислих, че това е страхотно. Тя също изглеждаше много щастлива. Хепиенд.

Ариа присви очи.

— Тя каза ли ти, че ни е лъгала? За това, че тя е нашата Али?

— Разбира се, че не. — Ноъл се надигна предпазливо в леглото си и изкриви лице. — Както вече казах, нямах никаква представа за това допреди пожара.

— Ами целувката? — Али и Ноъл се бяха целунали на бала по случай Свети Валентин, в нощта на пожара в Поконос. Али се беше държала така, сякаш Ноъл й се беше натискал, а не обратното. Ариа толкова му се беше ядосала, че беше тръгнала с приятелките си и Али към къщата в Поконос.

— Кълна се, че не съм й помагал да осъществи плановете си — рече настоятелно Ноъл. — Тя ме целуна.

— А защо си казал на агент Фуджи, че лъжа?

Ноъл присви очи.

— За какво говориш?

— Видях електронните ти писма до агент Фуджи.

— Тя ти е позволила да прегледаш електронната й поща?

— Не, прегледах твоята — призна си с нежелание Ариа. — Ти каза на Фуджи, че според теб някой я е излъгал за убийството на Табита. Защо ти е да го казваш? Да не си се опитвал да я накараш да ме разследва?

Ноъл я гледаше така, сякаш на челото й беше израснало трето ухо.

— С агент Фуджи съм разговарял точно един път и й казах, че не познавам Табита и не знам нищо. Аз бях онзи, който излъга. А и защо да я карам да разследва теб?

Ариа се престори, че изпъва някаква гънка на панталона си. Възможно ли бе Ноъл наистина да не знаеше за Табита?

— Значи от мен се очаква да повярвам, че някой е хакнал акаунта ти и е писал фалшиви писма на Фуджи?

Ноъл разпери ръце.