Смъртоносно

— Не знам. И след като сме на тази тема, кой е този, който хаква акаунти, следи теб и пребива мен? Наистина ли смяташ, че Али все още е жива? Защо не ми го каза преди?

Ариа сбърчи вежди.

— Не ти казах, защото се опитвах да те предпазя.

— Но… — Ноъл изглеждаше така, сякаш се канеше да каже още нещо, но после се отказа.

— Но какво? — попита Ариа.

Той поклати глава.

— Нищо. Забрави.

Той дишаше доста тежко и апаратът започна да издава звуци. Ариа го погледна, изпълнена с благодарност, че може да погледне към нещо друго, освен лицето на Ноъл.

Една сестра влезе в стаята и провери монитора.

— Мисля, че може би е време да си тръгвате — каза тя на Ариа.

Сестрата я поведе към вратата. Ариа се обърна и погледна изпитото лице на Ноъл, но не му махна за довиждане.

Чувстваше се дезориентирана и замаяна. Дълго време Ноъл бе единственият човек в Роузууд, който й даваше някакъв стимул… но сега беше напълно непознат. Как ще продължи да живее тук? Как ще продължи да посещава „Роузууд Дей“, дори да обитава собствения си дом, без да си спомня за Ноъл?

Трябваше да се махне от това място веднъж и завинаги. Да напусне Роузууд и никога да не се връща. Но след като направи няколко колебливи стъпки, коленете й омекнаха и краката й натежаха. Точно сега й беше трудно дори да излезе от коридора и да се върне при приятелките си.

2.

Празна стая

Спенсър, Хана и Емили скочиха на крака веднага, след като Ариа се появи в чакалнята. Тя избегна погледите им и с отпуснати рамене тръгна право към автомата с напитки.

— Какво каза Ноъл? — попита Спенсър задъхано, тръгвайки след нея. — Видял ли е кой го е наранил?

— Не — промърмори Ариа, взимайки си една картонена чаша.

— Сигурна ли си? — попита Хана. — Колко добре е познавал Али, всъщност? Приятели ли са били — или нещо повече?

Ариа се зае с кафе машината. Очите й бяха зачервени и тя не спираше да издава тихи хълцащи звуци, сякаш плачеше. Спенсър не искаше да я притиска за отговорите, но те трябваше да ги научат.

Ариа неохотно им предаде всичките отговори на Ноъл, включително как е посещавал Али в Убежището. Когато стигна до частта за това, че не е срещал там никой друг, освен Табита и Айрис, Спенсър промърмори:

— Не видял нито едно момче? Али никога не е споменавала за някой, когото харесва?

Ариа сви рамене.

— Мисля, че Али е искала Ноъл да си мисли, че тя харесва него.

— В това има смисъл — изпъшка Емили. — Така е можела да го държи на своя страна.

Ариа отпи от кафето си.

— Ноъл каза, че чул мъжки глас, когато е бил нападат. Но това е всичко.

— Може би трябва да се върнем в Убежището — предложи Хана. — Да ги попитаме дали имат пациенти, чиито имена започват с Н.

Емили я погледна неуверено.

— Струва ми се рисковано.

Хана сбърчи вежди.

— Искаш да се откажеш?

— Може би трябва да направим точно това — обади се Спенсър. Предишната седмица, опитвайки се да заловят Али и нейния помощник, те бяха минали под прикритие; зарязаха мобилните си телефони, които А. беше хаквал десетки пъти и си купиха телефони за еднократно ползване. После се събраха в паник-стаята на една от къщите, които продаваше доведеният баща на Спенсър, и проведоха колективно обсъждане на тема „Кой е А.?“ Бяха съставили списък от хора, които може би помагаха на Али. Задраскваха с черта всички отхвърлени. Накрая остана само Ноъл… и те бяха решили, че вече са една крачка пред А., когато получиха есемес с прикачена снимка на техния списък със заподозрени. Спенсър нямаше представа как Али беше успяла да намери листа, който бе скрила под леглото си. В посланието пишеше: „Ноъл да е А.? Пак не!“

— Ами ченгетата? — Хана разпусна косата си и отново я върза на опашка. — Трябва ли да им предам бележката на Али от клиниката по изгаряния?

Спенсър се замисли. Ако покажеха бележката на ченгетата, Али и помощникът й можеха да се върнат за тях. Ако не го направеха, полицията можеше да ги обвини във възпрепятстване на правосъдието.

— Ами ако им я дадеш, но си премълчиш за А.? — предложи тя. — Бележката е подписана с името на Кайла, не с Алиното. Не е нужно полицаите да разбират, че двете са един и същ човек. Честно казано, дори ние не сме съвсем убедени в това.

— Така може и да се получи — промърмори Хана.

— А какво ще правим с новите телефони? — попита Ариа. — А. успя да хакне и тях. Ще ги задържим ли?

— Можем направо да си върнем старите телефони — предложи Емили. — Каквото и да правим, тя отново ни намира. Нека само не се обаждаме една на друга и не изпращаме есемеси, освен ако не е абсолютно наложително.

— Ако променяме ежедневно паролите на електронните ни пощи, тогава ще можем да ги използваме — каза Спенсър. — Но не трябва да обсъждаме нищо, свързано с Али или помощника й чрез имейли или есемеси.

— Ами ако получим нова бележка от А? — прошепна Хана. — Ще можем ли да говорим за нея?

Спенсър огледа стаята, почти изплашена от мисълта, че А. може да подслушва.