Снежния човек

Съдържателят на хотел „Леон“ Бьоре Хансен, роден в Сульор, имаше кожа с цвета на кишата, която така наречените гости внасяха в хотела и оставяха по износения паркет пред гише с надпис „РЕЦЕЦПИЯ“. Понеже нито клиентите, нито собственикът на хотела се вълнуваха от правопис, табелата си стоеше в този вид вече четири години, тоест откакто Бьоре се бе сдобил с нея. Преди това той продаваше библии, пътувайки надлъж и нашир из Швеция, като междувременно се опитваше да пробутва бракувани порнофилми в граничните райони. Сдоби се с акцент — нещо средно между естраден музикант и проповедник. На границата между Норвегия и Швеция се запозна с Наташа — руска танцьорка на еротични танци. Едва успя да я измъкне от мениджърите ѝ — нейни сънародници. В момента Наташа живееше при Бьоре в Осло под ново име. Той купи хотела от трима сърби, които по ред причини не можели да останат повече в страната, и продължи да развива същата дейност. Не виждаше защо да променя концепцията: стаи срещу заплащане за няколко часа. Парите постъпваха в брой, а гостите не бяха никак претенциозни по отношение на стандарта и чистотата. Бизнесът вървеше добре. Бьорн нямаше интерес да преустановява дейността си. Затова двамата души пред него никак, ама никак не му се понравиха. Най-много го притесниха служебните им карти. Високият полицай с коса на иглички сложи снимка върху плота.

— Да сте виждали този мъж?

Бьоре Хансен поклати глава. Изпита леко облекчение, задето не търсят него.

— Сигурен ли сте? — Полицаят се облакъти върху плота и се наведе напред.

Бьоре погледна снимката още веднъж. „Трябваше да видя какво пише на служебните им карти — помисли си той. — Този тип прилича повече на наркоман, отколкото на полицай. И жената зад него няма вид на полицайка. Наистина, гледа като нагла уличница, но пък е облечена елегантно. Ако си намери сутеньор, който не я ограбва, ще изкарва пет пъти повече пари“ — съобрази Бьоре.

— Знаем, че тук идват проститутки — каза полицаят.

— Хотелът ми е законен. Имам лиценз и цялата документация е изрядна. Искате ли да ви я покажа? — Бьоре посочи към малкия офис зад рецепцията.

Полицаят поклати глава.

— Давате стаи срещу заплащане на проститутки и на клиентите им. Това е незаконно.

— Вижте… — Бьорн едва преглътна, защото разговорът пое в опасна посока, — не се интересувам с какво се занимават гостите на хотела ми, стига да си оправят сметките с мен.

— Аз обаче се интересувам. Разгледайте внимателно снимката.

Бьоре се подчини. Явно беше правена преди няколко години, защото мъжът изглеждаше съвсем млад и безгрижен, без следа от сегашното униние.

— Доскоро проституцията в Норвегия не беше забранена — отрони предпазливо Бьоре Хансен.

— Така е — кимна полицайката. — Но стопанисването на бордей е престъпление.

Бьоре Хансен вложи нечовешки усилия в опита да си придаде възмутен вид.

— Както вероятно сте запознат, задължението на полицията е редовно да проверява дали хотелите спазват всички изисквания за безопасност на гостите. Например, има ли условия за бърза евакуация при пожар — отбеляза полицаят.

— Важно е и дали пазите регистрационните формуляри на гостите от чужбина — допълни полицайката.

— Дали разполагате с факс, за да отговаряте веднага на постъпили запитвания от полицията относно ваши гости.

— Дали подавате навреме и точно попълнени данъчни декларации.

Бяха на крачка от пробив. Полицаят нанесе решителния удар:

— Може да изпратим колегите ни от Икономическа полиция да проверят дали данните в счетоводните ви книги отговарят на броя посетители, засечени да влизат в хотела от наши информатори.

Бьоре Хансен усети, че му прилошава. Наташа. Жилищният кредит. Само при мисълта отново да обикаля в студените вечери от врата на врата с библии под мишница го полазиха тръпки.

— Но може и да не го направим — продължи полицаят. — Зависи какви приоритети си поставим. Все пак полицията разполага с ограничени ресурси и ние решаваме къде да ги използваме, нали, Брат?

Полицайката кимна.

— Два пъти седмично наема стая — пропука се Бьоре Хансен. — Винаги една и съща. Прекарва там цяла вечер.

— Защо цяла вечер?

— Идват доста хора.

— Бели или черни? — попита полицайката.

— Колко?

— Не знам. Различно. Осем, дванайсет.

— Едновременно? — изплъзна се от устата ѝ.

— Не, влизат по двойки.

— Мили боже — отрони полицаят. — Под какво име се регистрира в хотела?

— Не си спомням.

— А ще можете ли да го намерите в книгата с имената на гостите? Или в счетоводната документация?

Бьоре Хансен усети как ризата под сакото залепва върху потния му гръб.

— Наричат го доктор Уайт4. Жените, които идват при него, имам предвид.

— Доктор?

— Откъде да знам какъв е. Носи… — Бьоре Хансен се поколеба. Не му се искаше да издава повече от необходимото, но, от друга страна, клиентът така или иначе беше изгубен, защо да не покаже на полицията желание за сътрудничество? — Носи голяма чанта, каквито имат лекарите. И винаги иска… допълнително кърпи.

— Ау — възкликна полицайката. — Намирисва ми на извращения. Да сте забелязвали следи от кръв, докато почиствате стаята?

Бьоре мълчеше.