Снежния човек

Ели разлистваше разсеяно някакво списание. Беше си взела няколко дни отпуск, за да обърне повече внимание на Трюгве. Надяваше се двамата да си поговорят на спокойствие. В момента обаче синът ѝ и мъжът ѝ бяха увлечени в мъжките си разговори, а тя стоеше сама в кухнята. Ели не се сърдеше. Двамата имаха повече общи теми. Приличаха си много. Самата тя предпочиташе представата за откровен разговор, отколкото осъществяването му. Защото винаги се стигаше до високата непробиваема стена.

На драго сърце се съгласи да нарекат детето на бащата на Андреас. „Нека поне името да е от неговия род, помисли си тя тогава.“ Малко преди да роди Трюгве едва се сдържа да не разкаже всичко: за пустия паркинг, за тъмнината, за черните следи в снега; за ножа, опрян о шията ѝ, за дъха на невидимия мъж. Докато се прибираше, усещаше как спермата му се стича в бикините ѝ. Молеше се да изтече всичката, да не остане нито капка. Уви, молбите ѝ не бяха чути. По-късно Ели неведнъж си задаваше въпроса какъв ли би бил животът ѝ, ако Андреас не беше свещеник и не смяташе аборта за престъпление и ако самата тя бе проявила повече смелост. Ако не бе родила Трюгве. После, след появата му на бял свят, вече бе изградила здрава стена от премълчани тайни.

Сходството в характерите на баща и син се оказа благословия в проклятието. В душата на майката дори замъждука крехкото пламъче на надеждата и тя отиде в клиника, където никой не я познаваше, и даде два косъма от главите им. Беше чела, че това е достатъчно, за да се извлече структурата на ДНК — своеобразен генетичен отпечатък. Служителите от клиниката изпратиха космите в Съдебномедицинския институт на Държавната болница, където специалисти вече прилагаха новата технология при тестове за бащинство. Два месеца по-късно ѝ съобщиха резултата. Паркингът, черните следи, учестеният дъх, болката. Всичко това не е било само сън, разбра тя.

Ели отново погледна крадешком към телефона. Някой е сгрешил номера, разбира се. Затова чу шумно дишане. Просто човекът от другата страна на линията е очаквал да се обади друг глас и в смущението си не е знаел какво да каже. Случва се.

Хари излезе в коридора и вдигна слушалката на домофона.

— Ало? — той се мъчеше да надвика стереоуредбата в хола. Слушаше група „Франц Фердинанд“. Понеже не получи друг отговор, освен шума от кола по улица „Софие“, извика по-силно: — Ало?

— Здрасти! Ракел съм. Да не те събуждам?

По гласа ѝ разбра, че е пила. Не много, но достатъчно, за да се развесели: гласът ѝ се бе вдигнал с половин тон, а гърленият ѝ приятен смях звънтеше във всяка дума.

— Не — отвърна той. — Добре ли прекара вечерта?

— Чудесно.

— Още е единайсет.

— Момичетата искаха да се приберат по-рано. Утре са на работа.

— Мм.

Пред очите на Хари изплува закачливият ѝ поглед, блесналите от алкохола очи.

— Филмът е в мен. Ако искаш да го пусна в пощенската ти кутия, отключи ми да вляза във входа.

— Да, разбира се.

Той посегна към копчето. Изчака. Разполагаха с две секунди да се откажат. Хари обичаше да има възможност за отстъпление. Знаеше отлично, че не иска това да се случи. Не би могъл да предвиди последствията, а и не желаеше да страда за пореден път. Тогава защо сърцето му блъскаше в гърдите със силата на две, а пръстът му още не бе натиснал копчето? Какво още чакаше, за да я изхвърли от дома и от главата си? Най-сетне върхът на показалеца му докосна твърдата пластмаса.

— Май е по-добре да се кача да ти го дам — обади се Ракел.

Още преди да чуе гласа си, Хари знаеше, че ще прозвучи неестествено:

— Няма нужда. Пусни го в кутията. Онази без надпис. Лека нощ.

— Лека.

Хари натисна копчето. Върна се в хола, наду „Франц Фердинанд“ и се помъчи да прогони от главата си всички мисли, да забрави за идиотското си оживление, да слуша единствено звука от разцепващите китари. Гневен, остър, недотам качествено изсвирен. По шотландски. В нажежената последователност от акорди обаче се прокрадна и друг звук.

Хари намали уредбата и се ослуша. Точно преди отново да завърти копчето, чу шум като от шкурка по дърво. Явно обувки по пода на стълбището. Излезе в коридора и зърна фигура зад матовото стъкло. Отвори.

— Позвъних ти пак на домофона, но не ме чу — оправда се виновно Ракел.

— Нима?

— Не успях да пъхна дивидито в отвора на пощенската кутия — тя размаха опаковката.

Той се канеше да отговори, искаше да каже нещо, но преди да се усети, протегна ръка, придърпа я към себе си, притисна я в обятията си и чу как тя изхлипа в прегръдката му. После устните ѝ се разтвориха и жадният ѝ розов език се устреми към неговия. Изобщо, думите в случая бяха напълно излишни…

Сгуши се нежно в обятията му.

— Боже мой — прошепна.

Хари я целуна по челото. Потта по телата им представляваше фин слой, който едновременно ги разделя и слепя.