Снежния човек

— Ако изобщо я почиствате — уточни полицайката. — Е?

Бьоре въздъхна.

— Не много, не повече от…

— От обикновеното? — саркастично допълни полицайката.

— Не вярвам да им посяга — побърза да ги увери Бьоре Хансен и веднага съжали.

— На какво основание твърдите това? — прогърмя гласът на полицая.

— Ако ги бие, защо ще идват пак? — сви рамене съдържателят.

— Само жени ли го посещават в тази стая?

Бьоре кимна. Но полицаят явно забеляза нещо: нервно потръпване на мускулите на врата му, леко свиване на зачервените склери на очите му.

— Мъже? — попита той.

Бьоре поклати глава.

— Момчета? — Полицайката явно също надуши, че са на прав път.

Бьоре Хансен поклати глава за втори път, но мозъкът му, принуден да избира между две възможности, се забави малко.

— Деца? — полицаят наведе глава като разярен бик, готов за нападение. — Идвали ли са деца?

— Не! — извика Бьоре. Потта рукна по цялото му тяло. — Никога не бих позволил подобно нещо! Случи се само два пъти… не им позволих да влязат. Изхвърлих ги на улицата.

— От африкански произход?

— Да.

— Момчета?

— И момичета.

— Сами ли идваха? — поинтересува се Катрине.

— Не, с жени. Явно майките им. Но, както казах, не ги пуснах при доктора.

— Твърдите, че той идва два пъти седмично в хотела. По едно и също време ли?

— В понеделник и четвъртък. Остава от осем до единайсет. Никога не закъснява.

— Значи да го очакваме и довечера? — полицаят погледна колежката си. — Благодарим ви за съдействието, Хансен.

Бьоре издиша и усети силна болка в прасците: през цялото време бе стоял на пръсти.

— Моля, моля — усмихна се той.

Полицаите тръгнаха към вратата. Бьоре си даваше сметка, че е за предпочитане да си трае, но ако не получеше потвърждение, нямаше да мигне през нощта.

— Значи… имаме уговорка, нали? — попита плахо той.

— Каква уговорка? — обърна се полицаят с въпросително вдигната вежда.

— За… проверките — заекна Бьоре.

Полицаят потърка брадичката си.

— Да не би да криете нещо?

Бьоре премига стреснат. После чу собствения си висок нервен смях:

— Не, не, разбира се! Ха-ха! Тук всичко е в безупречен ред.

— Чудесно. Значи няма от какво да се притеснявате, когато дойде проверка. Впрочем, този тип дейност не се намира в моя ресор.

Полицаите излязоха. Бьоре отвори уста и понечи да възрази, да каже нещо. Само дето не знаеше какво.

Телефонът посрещна завърналия се в кабинета си Хари с настойчив звън.

Обади се Ракел. Искала да му върне дивиди, което преди време взела от него.

— „Закони на привличането“? — изненадан повтори Хари. — В теб ли е останал?

— Нали беше в списъка ти с най-недооценените филми на всички времена.

— Да, но ти не си падаш по такива филми.

— Не е вярно.

— „Звездни рейнджъри“ не ти хареса.

— Защото беше глупав филм за мачовци.

— Напротив. Филмът е сатира.

— И какво изобличава?

— Фашизмът, вкоренен в американското общество. Братята Харди срещу хитлеристката младеж.

— О, моля те, Хари. Във филма се разказва за битка срещу гигантски извънземни буболечки.

— Метафора на страха от чуждо нашествие.

— Но онази криминална драма от седемдесетте ми хареса. За подслушването…

— „Разговорът“ — напомни Хари. — Най-великият шедьовър на Копола.

— За него съм напълно съгласна, че не е оценен по достойнство.

— Напротив — въздъхна Хари. — Удостоен е с „Оскар“ за най-добър филм. Просто е забравен.

— Довечера ще излизам на вечеря с приятелки. Ще се отбия да ти върна филма, преди да се прибера. Нали не си лягаш преди дванайсет?

— Обикновено не. Защо не минеш покрай мен преди вечерята?

— Ще ме затрудниш, но и така става.

Макар отговорът ѝ да дойде бързо, на Хари не му убегна лекото колебание.

— Както решиш. И без това не мога да спя. Плесенните гъби в жилището ми пречат да дишам.

— Знаеш ли, ще пусна дивидито в пощенската ти кутия. Така няма да се налага да ме чакаш. Става ли?

— Да.

Двамата затвориха. Хари забеляза лекото потреперване на ръката си. Сигурно заради никотинов глад. Тръгна към асансьора. Катрине се показа на вратата на кабинета си, все едно го бе познала по стъпките.

— Говорих с Еспен Лепсвик. Ще ни даде един от хората си за довечера.

— Чудесно.

— Добри новини ли си получил?

— Моля?

— Усмихваш се.

— Ами? Просто се радвам.

— За какво?

— Че ми предстои да изпуша една цигара — той се потупа по джоба.

Седнала до кухненската маса пред чаша чай, Ели Квале се взираше в градината и слушаше успокоителния шум на миялната. Черният телефон стоеше върху кухненския плот. Преди малко звънна и тя дълго стиска слушалката в ръка, докато я стопли. Явно обаче някой бе сгрешил номера. Трюгве похвали рибения огретен. „Любимото ми ядене, мамо“. Така казваше за всяко ястие, което му приготвяше. Беше добро момче. Навън покафенялата трева се бе отпуснала безжизнена върху земята. Снегът беше покрил снощните следи. Кой знае, вероятно всичко е било само сън?