Спектакълът на злото

— Защо направихте това? — попита Едит Стодард, докато я извеждаха от залата. В гласа й за първи път се бяха появили нотки на раздразнение. — Казах ви, искам да се призная за виновна. Не мога да издържа всичките тези фотографи и репортери. Снимките…

— Едит, моля ви, вярвайте ми. Нека го направя така, както си знам — прекъсна я Джейн Венъбъл. — Те със сигурност ще ви обвинят в предумишлено убийство. После ще се опитам да изхвърлим признанието ви от играта. Ако го направя, ще им бъде доста трудно да докажат дори това, че оръжието на престъплението е ваше. И така ще имам добри шансове за споразумение с Вейл.

— Просто искам всичко това да свърши — каза Стодард.

— Ще свърши, бъдете спокойна. Съвсем скоро ще свърши — каза Венъбъл.

Шана си пробиваше път през тълпата репортери. Вейл се измъкна отстрани и остана да я чака във фоайето.

— Ще искаме от съда обвинителен акт за предумишлено убийство — каза Шана пред журналистите. — Да се надяваме, че това ще стане до края на седмицата. Нямам какво повече да ви кажа.

— Ще се борите ли за смъртна присъда? — попита една жена от телевизионния екип.

Парвър внимателно я погледна. Въпросът беше твърде директен.

— Делото ще се реши в съда, а не в медиите — отвърна тя. — Казах ви всичко, което трябва да знаете в този момент. Благодаря.

Репортерите се защураха по коридора, търсейки Джейн Венъбъл. Вейл изникна зад Парвър и двамата поеха към асансьорите.

— Не мога да разбера защо Едит Стодард е толкова твърдо решена да се признае за виновна — каза Шана.

— Има много причини — отвърна Вейл. — Изплашена е, потисната е, знае, че е виновна. Не иска семейството й да преживее повече мъки от необходимото. Предполагам, че се опитва да предпази съпруга си и дъщеря си. А процесът безспорно ще бъде травмиращ.

— Не вярвам, че е наясно какво точно я очаква — каза Шана. — Тя е застреляла този човек съвсем хладнокръвно и перспективата е доживотен затвор.

— Сигурен съм, че Джейн се опитва да й го набие в главата, но мисля, че Стодард още не може да възприеме реалностите.

— Малко ми е жал за нея — полугласно призна Парвър.

— Не можеш да си позволиш този лукс — подчерта Вейл, после добави: — Има още нещо…

— Да намерим оръжието.

— Винаги си на една крачка пред мен.

— Абъл работи по въпроса — каза тя. — Кога ще мога да поговоря с мисис Стодард?

— Да изчакаме второто прослушване — отвърна Вейл. — След представянето на обвинителния акт тя може да се пречупи.

— Не мисля. Струва ми се, че е твърдо решена да се признае за виновна.

— А Венъбъл е твърдо решена да й попречи. По-добре да изчакаме и да видим какъв ще е крайният резултат. Между другото, готова ли си за Пол Рейни?

— Да.

— Носиш ли документите?

— Разбира се.

Тя извади заповедта за арест и му я подаде. Той я пъхна във вътрешния джоб на сакото си.

— Ще го разбием — каза Вейл.

18.

Бяха седнали в „Сънданс“, симпатично ресторантче със стъклен покрив, който създаваше илюзията, че посетителите се намират под открито небе дори в студените дни. А този мартенски преди обед наистина бе студен. Работници от околните фабрики обичаха да идват тук и да се наслаждават на най-добрите сандвичи в града, а вегетарианците изпитваха истинско благоговение пред гигантските салати, които им сервираха. Заведението бе точно до една от най-големите книжарници в града и около обяд в него често можеха да се забележат библиомани, потънали в току-що закупени книги.

— Наистина знаеш как да забавляваш хората, Марти — каза Пол Рейни, борейки се с огромния хотдог, натъпкан с марули, лук, кетчуп и горчица. После погледна Шана. — Винаги ли е такъв?

— Заплатата не ми позволява повече — обясни Вейл.

— Майтап ли си правиш? Сигурен съм, че преди да станеш прокурор, си натрупал доста парички. Да не говорим, че сигурно пазиш и първия си спечелен долар, по дяволите, нямаш кола и се обличаш като битник. Знаеш ли, че от градския клуб на адвокатите мислеха да съберат пари, за да ти купят сносен нов костюм?

— Това е нов костюм — спокойно отвърна Вейл.

— Обикновена вълна. Не повече от двеста долара. Знаеш ли колко струва моят? Две хилядарки. „Барнис“.

Вейл захапа хамбургера си и около минута дъвка мълчаливо, после отбеляза:

— Е, това е повече, отколкото ще спечелиш от делото Дарби.

Рейни въздъхна.

— За Бога, не ме оставя дори да се нахраня. Добре, скъпи мои, за какво сме се събрали тук?

— Двамата с теб, Пол, сме заедно от около двайсет години, нали?

— Не съм ги броил.

— Бил съм и от двете страни на барикадата.

— Добре де, остави прелюдиите и кажи за какво става въпрос.

— Твоят човек — Дарби — е адски виновен.

— Аха. И мислиш да изкараш това пред съда? „Дарби е адски виновен“. Не мисля. Всичко, с което разполагате, са предположения. Аз също не го харесвам, но това не го прави убиец. Просто е тъпо копеле. Такъв е светът.

— Пол, опитвам се да ти кажа, че този човек внимателно е планирал и извършил убийството на жена си. Съвсем хладнокръвно. Мотивите му са били два: парите и стриптийзьорка с впечатляващ задник.

— Хайде, Марти, не можеш ли да изчакаш до делото? — засмя се Рейни. — Ако искаш, да повикаме келнера в ролята на съдия?