Сърце под маска

— Казват, че отлично умеел да се предрешава — разказа Кити. — Питам се кой ли е той всъщност.

— В моята страна разказват, че е френски емигрант, който успял да се изплъзне от ръцете на новите властници и продължава да работи за възстановяването на короната — отвърна Женевиев. — Други обаче твърдят, че заема висок пост в републиканското правителство и го предава.

— Ето, виждаш ли! — засмя се Кити. — Този човек е чудесен артист, защото в Англия разправят, че е англичанин и работи във външното министерство.

— Кой? — попита Джъстин, който тъкмо влизаше в малкия салон. Без да бърза, се насочи към сребърната табла, поставена на овална масичка, наля си коняк в кристална чаша и седна в креслото до Женевиев.

— Говорим за Черния Мефисто — отговори оживено Кити.

— Ах, Кит! — простена Джъстин. — Стига сме говорили все за този досаден тип. Моля те, престани. Никой не знае съществува ли изобщо такъв човек. Човек не може да поиграе карти с най-добрите си приятели, без да се наслуша на най-невероятни истории за приключенията му. Омръзнал ми е до смърт. С глупостта си може да накара и най-смелия мъж да си остане в къщи.

— Ти разбира се не си като него — ядоса се веднага Кити. — Господи! Не ни разваляй настроението с проклетото си равнодушие. Върви и си потърси нещо, което да те забавлява, защото искаме да продължим разговора си. — Тя отново се обърна към Женевиев: — Наистина не ти завиждам, мила. Сигурна съм, че на света няма по-скучен човек от бъдещия ти съпруг.

— Нали няма да се оженя за теб, Кит? — изръмжа несдържано Джъстин. — Освен това Женет не е диваче като теб.

— О, аз също обичам да се забавлявам — отговори безгрижно Женевиев, влязла отново в ролята на глупавичко момиче. — Надявам се, че няма да имаш нищо против развлеченията ми, Джъстин. Няма да те карам да ме придружаваш.

— Слава Богу — отговори мрачно той. — Предпочитам вечерите в своя клуб.

— Я се дръж по-прилично, Джъстин! — намеси се енергично Доминик. — Освен нашето семейство Женевиев не познава никого в Англия, затова ти ще я придружаваш навсякъде и ще я въведеш в обществото, както е редно.

— И насън не би ми хрумнало да занемарявам Женет, маман — отговори по-спокойно Джъстин. — Но всеки мъж има нужда да остане сам със себе си и се надявам, че и ти, и Женет много добре го разбирате. А сега ме извинете, ако обичате. Имам да уреждам някои делови въпроси, а и татко желае да поговори с Женевиев в кабинета си. — Обърна се към Женевиев и продължи: — После бих желал та те видя за миг насаме, мила моя.

Женевиев беше сигурна, че любезността му е предназначена само за ушите на леля й, но не възрази и леко склони глава в знак на съгласие.

— Моля те да ме извиниш, лельо Доминик. Ще отида да видя какво желае чичо Уилям.

— Разбира се. Ще се видим утре сутринта, миличка.

— Много добре. Лека нощ, лельо. Лека нощ, Кити. — Женевиев се усмихна мило и излезе от малкия салон. Тръгна по дългите извити коридори към кабинета на чичо си, мислейки за какво ли е решил да й говори толкова късно.

Почука тихо и като чу приглушеното: „Влез“, натисна правата и пристъпи вътре.

— Ела, Женет. — Уилям вдигна очи от писалището си и я покани да седне. — Много мило от твоя страна, че веднага се отзова на поканата ми.

После заговори за незначителни неща, докато Женевиев нервно се въртеше на големия стол. Накрая се покашля и изпитателно я изгледа. Будните сиви очи сякаш я пронизаха.

— Мила моя — започна с усмивка Уилям, — помолих те да дойдеш при мен, за да те поздравя за прекрасно разиграното представление тази вечер. Ти си наистина чудесна артистка.

— Аз… изобщо не разбирам за какво говориш, чичо Уилям — заекна Женевиев. — Държах се както винаги, уверявам те.

— Така ли? — Лорд Уилям вдигна вежди с превъзходно изиграна изненада. После извади лорнета от джоба на жилетката си и се зае грижливо да го изтрива с копринената си кърпичка. — Слушай, мила Женевиев — продължи меко той и произнасянето на цялото й име беше предупреждение, че няма смисъл да се преструва пред него. — Нима ме смяташ за толкова глупав? Не, не си прави труда да ми отговаряш. Джъстин никога не е виждал майка си на сцената и това извинява до известна степен липсата му на въображение. Но на млади години — защото и аз съм бил млад, независимо дали го вярваш или не — имах удоволствието многократно да наблюдавам играта на Доминик и Лиз-Мари. Чудесна двойка бяха — припомни си с меланхолична усмивка Уилям. — Красиви и жизнени като никои други. Замайваха ме с присъствието си … също както и сега. — Гласът му пресекна, потопен в спомените за миналото. Но след кратко мълчание отново заговори:

— Всъщност това няма значение. — Разтърси глава, за да се върне в настоящето. — Къде бяхме спрели? А, да… Татко Ник, онзи стар негодник, много обичаше Шекспир и имах честта няколко пъти да гледам „Сън в лятна нощ“. Жена ми харесваше много ролята на Титания, кралицата на елфите. Ако не се лъжа — а съм сигурен, че не се лъжа, бих заявил, че твоето представление може да се мери дори с изпълнението на Доминик.