Сърце под маска

— Да. Слава Богу, че тъкмо бях отишъл да потърся в Отел дьо Вил някои документи, които ми… трябват. — Той потупа вътрешния джоб на жакета си, където беше скрил откраднатите документи. — Но сега ми обясни какво търсеше ти там и как онзи усърден пазач можа да те залови.

— Нали ти казах — отговори неохотно Женевиев. — Имах работа. Постът ме видя случайно. Развълнувах се малко и проявих непредпазливост. Това няма да се повтори, уверявам те.

— Надявам се. О, Руж! Знаеш ли изобщо в каква опасна игра си се впуснала? Не искаш ли поне да ти помогна? След нощта в Консиержерията непрекъснато мисля за теб. Направо ме омагьоса, червена вещице. Вече съм сигурен, че наистина си магьосница…

Женевиев затаи дъх. Главата му се сведе към нейната, ръцете му обхванаха страните й, устните му се приближаваха към нейните.

Не бива да прави това, мислеше си трепереща тя. Нима не вижда колко съм объркана! Отчаяно се опита да си представи лицето на съпруга си, но когато устните на чуждия мъж докоснаха нейните, образът на Джъстин избледня и се разнесе като мъгла. Женевиев забрави всичко около себе си. Остана само този мъж — с търсещите устни и властното си присъствие, което я изпълваше цялата. Горчиво, болезнено чувство на вина опари сърцето й и тя се опита да се изплъзне от горещата прегръдка на Ноар. Но мъжът беше силен и твърдо решен да се наслади докрай на меките устни, които въпреки волята на жената се разтваряха да го посрещнат.

Женевиев престана да се противи на сърцето си. Макар че много й се искаше да бъде другояче, тя желаеше с душа и тяло този шпионин, на когото не знаеше дори истинското име. Искаше целувката му да трае цяла вечност, искаше много повече от една целувка.

Господи! Какво правеше той с нея? Защо преставаше да мисли, когато се озовеше в обятията му? Защо се превръщаше в лекомислено същество без капка здрав разум, затова пък препълнено с парещи чувства?

Устните му трескаво изследваха нейните. Езикът му се плъзна навътре и той целият се разтрепери, когато усети влажната, мамеща сладост на устата й. Прекрасно, наистина прекрасно…

Ноар вече не се владееше. Устните му се преместиха към бузите и слепоочията й. Пръстите му нетърпеливо развързаха панделката и буйната червена коса се разпиля по раменете й. Притисна я силно до себе си и в тялото му пламна изгарящо желание. Ръцете му трескаво замилваха косите й. Ах, как му се искаше да смъкне от раменете й мъжките дрехи и да открие под тях прекрасното женско тяло! Забеляза, че е пристегнала гърдите си и нежно помилва плата, под който туптеше сърцето й. Притисна бедрата си до нейните, ръцете му се спуснаха надолу, за да обхванат твърдото й задниче и да го притеглят към тялото му.

— Руж! Руж! — шепнеше в ухото й предрезгавелият му глас. — Какво правиш с мен? Щом съм с теб, забравям целия свят и мисля единствено за теб — призна той и сърцето му направи луд скок. — Искам те! Бог да ми е на помощ, но е така! Да вървим, защото ще те взема тук, насред улицата. Ренар ще ни намери място, където да се скрием.

— Много искам да остана с теб, Ноар, но не мога — прошепна измъчено Женевиев. Прехапа устни и лицето й се разкриви от болка. — Аз… аз съм омъжена. Мъжът ми… той изобщо не се интересува от мен, но…

— Тогава сигурно е сляп или е последен глупак! — изсъска извън себе си Ноар, но гласът му веднага се смекчи. — Мила моя, няма никакво значение, че сме двойно прокълнати. Аз също съм женен — призна с болка той. — Жена ми е също така безсърдечна и студена като твоя мъж. Нима трябва да пазим клетвите, които ни карат само да страдаме? Нима трябва с лека ръка да отхвърлим щастието, което намерихме?

— Не зная. Просто не зная — изхълца задавено Женевиев. — Дори ако станем любовници, за нас няма бъдеще, Ноар. Обвързани сме до края на живота си. Не искам да страдам, но сега просто не съм в състояние да мисля. Моля те, Ноар, недей! Още е много рано. Животът на толкова хора зависи от нас. Я виж къде сме застанали — на най-широкия булевард! Всеки може да ни види.

— Права си, разбира се, че си права — промърмори мрачно той и в сивите очи се изписа истинска мъка. — Боя се, че загубих разума си. Близостта ти ме обърка напълно. Но поне ела с мен в театъра, Руж. Там сме на сигурно място. Няма да те притеснявам повече, обещавам ти.

— Добре — съгласи се тихо тя. Беше объркана повече и от него, но не посмя да му го каже, защото при следващото му настояване щеше да направи всичко, каквото искаше. Нямаше сили да му се противопостави още веднъж.

Двамата безмълвно влязоха в театъра, в който Женевиев беше прекарала толкова часове преди революцията.

Когато входът към сцената се затвори зад тях, двамата спряха, докато очите им привикнат с мрака. Зад сцената беше запалена само една свещ. Театърът беше пуст и двамата се запътиха към малкия кабинет на Никола Дюпре, разположен зад кулисите.

Ноар очевидно идваше често тук, защото водеше Женевиев напред, без да се оглежда. Младата жена реши да попита дядо си на колко още привърженици на краля помага тайно, защото не искаше да се срещне при него с хора, които можеха да я познаят.