Сърце под маска

Женевиев поклати глава и се изчерви от смущение. Ноар не можеше да знае колко е близка с татко Ник. Слава Богу, не беше вероятно Джъстин да дойде във Франция и да потърси дядо си. Иначе татко Ник може би щеше да се сметне задължен да го осведоми за приключенията на съпругата му. Затова само го изгледа многозначително и излезе навън. Затвори вратата след себе си и спря, заслушана в гласа на Ноар, който едва я изчака да излезе.

— Руж си отиде и вече няма защо да се крием — заговори хладно той. — Разбрах, че знаеш истинското й име и искам веднага да ми го кажеш. Трябва да знам коя е тя.

— Ето откъде духал вятърът — промърмори развеселено Никола и вдигна вежди. — Ти си женен, момчето ми, не го забравяй. Какво ще каже жена ти, ако узнае, че си си изгубил ума по тази червенокоса вещица?

— Нищо! — изсъска сърдито Ноар. — Тя не се интересува от мен.

— Така ли? — осведоми се небрежно Никола и Ноар още повече се ядоса.

— Щом ти казвам! — изръмжа той, не разбирайки защо старият мъж е толкова развеселен.

— Хм… Дори ако е така, позволи ми да запазя за себе си своята малка тайна. Няма да я кажа дори и на теб. А сега върви, Дяволски капитане! Ха-ха! Ама че име! — изсмя се Никола. — Много ти подхожда, също като на капитан Лафол. Е, какво чакаш? Изчезвай от театъра ми! Току-що ми хрумна чудесна идея за нова пиеса, нещо като Шекспировата „Комедия от грешки“. Ха-ха! Сигурен съм, че ще стане прекрасна.

Тъй като все още не разбираше какво развеселява толкова Никола, Ноар рязко се обърна и без да се сбогува, излезе навън. Женевиев едва успя да се мушне зад кулисите. Изчака го да се скрие в мрака, после подаде глава и с учудване видя, че дядо й, застанал на прага на кабинета, е отметнал глава назад и раменете му се тресат от смях.

18

Нортчърч Аби, Англия, 1792 година

Кетрин Мениринг се разглеждаше критично в наклоненото огледало над тоалетния шкаф. Преоблечена п строга черна рокля със снежнобяла колосана якичка и маншети, с кокетно завързана къса престилчица с волани, малка черна шапка с бели дантели и блестящочерни ботушки с връзки, тя напълно приличаше на домашна прислужница. По красивото й личице се изписа сияйна усмивка и тя запляска с ръце.

— О, Роуз! — извика на прислужницата си Кити. — Прекрасно е! Обзалагам се, че оня стар глупак лорд Фроум никога няма да ме познае в тия одежди! А да не говорим за инфантилния лорд Боутъл! Дано не ми досаждат поне тази вечер.

Камериерката смръщи нос.

— Лорд Фроум не е стар — възрази сериозно тя. — Би ме учудило, ако ми кажеха, че е по-възрастен от тридесет и пет години.

Когато човек току-що е навършил шестнадесет, тридесет и пет годишните му се струват ужасно стари — отговори небрежно Кити. — Освен това е глупав и досаден. А лорд Боутъл се държи като пеленаче, макар че е поне осемнадесетгодишен!

Роуз отново се намръщи.

— Не сте права! Много добре знаете, че това няма нищо общо. Скандално е, че решихте да посетите бала с маски, който дава лейди Хорнсейс, точно в този костюм! Дафна заслужава да я набият с камшик, че ви даде роклята. Божичко, какво ще каже лорд Нортчърч, ако ви види! Страх ме хваща само като си помисля за това!

— Ами, чичо Уилям изобщо няма да ме укори — засмя с Кити. — Никак не е суров, макар че се държи така, освен това много ме обича и чувствата му изобщо не могат да се сравняват с онова, което изпитваше към мен ужасният ми стиснат татко — дано бедната му душа почива в мир! Чичо Уилям ще се радва да чуе, че се забавлявам. Той също не понася лорд Фроум и лорд Боутъл. Каза, че и двамата са глупаци!

— Млъкнете най-после, мис! Не повтаряйте подобни неприлични забележки — укори я ужасено Роуз. — Сигурни съм, че лордът не употребява такива думи, а дори и да се е изпуснал, те съвсем не са били предназначени за вашите уши. О, моля ви, мис! Няма ли да облечете прекрасната гръцка роба, която ви приготвих?

— Не, в никакъв случай! Ти ще я облечеш.

— Какво? — извика камериерката. — Няма да го направя така да знаете. Пак сте измислили някоя дяволия, мис Мениринг, но този път няма да участвам в нея. Когато на миналия бал се преоблякох във вашата рокля, ме отвлякоха, не помните ли! Добре, че онзи проклет ловец на зестра се сети да свали маската ми на половината път…

— Престани да се оплакваш, Роуз. Разсърди се само защото онзи те свали в Нотингам, без да ти даде пари за път до Лондон. Признай, че бедният сър Лоутън беше много приятен човек, макар че искаше само парите ми. Нещастният, цял живот е бил без средства. Питам се какво ли с станало с него.

— За Бога, мис! Най-вероятно са го затворили за дългове — отговори злобно камериерката. — Този път няма да ме въвлечете в лудориите си. Нямам никакво намерение да обличам гръцката рокля и това е последната ми дума.