Сърце под маска

Младата жена спря, защото опасността наистина беше сериозна. Едва забележимо помръдна ръка, за да нареди на Ив-Пиер да продължи, после вдигна ръце и се запъти към поста.

— Я виж ти! Какво виждам? — изсмя се триумфално мъжът. — Маскиран младеж? Да не си бил на бал, момче? Или случайно си шпионин на роялистите? Последните дни заловихме дузина типове, които бяха решили да се сравняват с Черния Мефисто. По дяволите! Градът е пълен с тая паплач! — И той отвратено се изплю на камъните. — Извади рапирата си — бавно, и я хвърли пред краката ми.

Женевиев се подчини с треперещи ръце. Оръжието падна с трясък на каменната настилка и звънът му прозвуча в ушите й като надгробна камбана. Без да я изпуска от очи, мъжът се наведе да го прибере.

— Какво ще кажеш за своя защита, момче? Нищо? Май си глътнал езика, а? — Постът се изсмя и сви рамене. — Е, добре. Ще те отведа при гражданина Рамбуйе. Съмнявам се, че съм заловил истинския Мефисто, но трябва да бъдем предпазливи. Последното пиленце, което ми падна в ръчичките, носеше в джоба си граната. Решил да вдигне във въздуха кметството. Доколкото си спомням, намери заслужения си край преди няколко дни. Тук, на този площад. — Постът посочи към гилотината и прокара пръст по шията си. — Млади или стари, ножът на доктора не преви разлика. Рано или късно всеки си получава заслуженото. За теб май ще бъде доста рано. А сега тръгвай — заповяда рязко той и заплашително насочи пистолета към гърдите й.

Женевиев се обърна и бавно се насочи към кметството. Сърцето лудо се блъскаше в гърдите й. Щяха да я предадат на Клод Рамбуйе и с нея беше свършено. Огледа внимателно площада и установи, че останалите стражи се тълпят около пристигналата току-що карета на един от членовете на правителството, спряла в северния край на площада. Никой не беше забелязал, че постът е заловил шпионин. Трябваше да намери начин да се изплъзне. Но мъжът, сякаш отгатнал мислите й, заби пистолета си в гърба й.

О, Света Дево, смили се над мен! — помоли се с цялото си сърце младата жена. Изглежда, небето моментално се отзова на молбата й, защото здрава ръка сграбчи откъм гърба поста, затисна устата му, а другата ръка се сключи около врата му. Мъжът толкова се уплаши, че в първия момент не можа да реагира, а когато почна да се отбранява, вече беше много късно. Силните пръсти стиснаха шията му, завъртяха я и вратът му се строши. Безжизненото тяло се свлече на паважа.

— Ноар! — прошепна слисано Женевиев.

Шпионинът, известен в цяла Франция под името Черния Мефисто, се ухили и зъбите му проблеснаха под черната копринена маска.

— Ноар? Значи така си ме нарекла, Руж? — прошепна развеселено той. — Много ми харесва. Да вървим! Побързай!

Той вдигна рапирата й, остави до трупа черна копринена маска, хвана ръката на Женевиев и я повлече след себе си през площада. Изтичаха до кея и скочиха в малката лодка, привързана до едно дърво. Мъжът набързо издърпа въжето, взе греблата и загреба към Рив Гош. Пантите бяха смазани, греблата обвити с кожа, и лодката леко и безшумно се плъзгаше по вълните.

— Къде ме водиш? — попита тихо Женевиев. — Имам работа, освен това хората ми ме очакват.

— След малко ще се присъединиш отново към тях — отговори небрежно Ноар. — Искам да те запозная с един приятел, който ще те скрие в театъра си. Там ще бъдеш на сигурно място. Ще изчакаме да затихне шумът около убийството. Приятелят ми е артист и пише за буржоазния вестник „Ла Лам“. В действителност е верен привърженик на краля и работи за нас. Известен е под името „Ренар“.

Женевиев едва не извика. В цял Париж имаше само един артист, достатъчно хитър и дързък, за да получи този прякор, и това беше дядо й. По дяволите! Татко Ник явно беше свързан с всички противници на новия режим. Трябваше да му даде знак да не разкрива самоличността й пред Ноар. Все още нямаше доверие в този странен мъж, който се изпречваше на пътя й. Макар че беше спасил живота й, не можеше да се разкрие пред него. Ако узнаеше името й, можеше да го издаде на Клод при мъченията.

И двамата мълчаха, защото много добре знаеха, че водата разнася надалеч дори най-слабия шум. Тишината се нарушаваше само от лекия плясък на греблата, които равномерна се потапяха във водата. Най-после бегълците достигнаха Рив Гош. Ноар завърза лодката и двамата с Женевиев се покатериха на улицата. Изтичаха през Рю Дофин към виещата се нагоре уличка, по която се изкачиха на булевард Сен Жермен. Тук, недалеч от Сен Жермен де Пре, най-старата църква на Париж, се намираше Театър Дюпре, светилището на татко Ник.

Двамата се облегнаха на стената, за да си поемат дъх. Фигурите им едва се различаваха в мътната светлина на уличните лампи. След минута, когато дишането й се успокои, Женевиев благодарно се обърна към Ноар.

— Мерси — проговори сериозно тя и се вгледа в мъжа, който беше влязъл в живота й по толкова необичаен начин. — Ти ми спаси живота.