Сърце под маска

При мисълта за екипажа тя скришом се огледа наоколо. Сърцето й трепна, защото хората й може би бяха наблизо. Ала не видя никого и се ослуша дали мъжете не се ровят в натрупаните реквизити. Не се чуваше обаче никакъв шум, който да издаде присъствието им, и Женевиев въздъхна облекчено. Не искаше никой от тях да се среща с Ноар, най-малко Ив-Пиер. След нощта в Консиержерията беше принудена да му обясни закъснението си и естествено беше премълчала, че Ноар я е целувал. Боеше се, че Ив-Пиер, който я познаваше от детските й години, ще прочете нещо по лицето й и тогава непременно ще извика Ноар на дуел, за да защити накърнената й чест.

Когато стигнаха до кабинета, Ноар тихо почука на затворената врата.

— Кой е? — обади се отвътре рязък глас, който Женевиев безпогрешно разпозна.

— Двама приятели на Луи Бурбонски, Ренар — отговори тихо Ноар.

— Влезте.

Ноар отвори вратата и двамата с Женевиев влязоха в стаичката, която служеше като кабинет.

Никола Дюпре седеше на стола зад бюрото. Пред него беше поставена газова лампа с намален до крайност пламък. При вида на влезлите старецът отмести настрани книгата, разтворена пред него, и широко разтвори зелените си очи. Скочи и бързо заобиколи писалището. Насочи се с разтворени ръце към Ноар, за да го поздрави.

— Каква приятна изненада…

— Дяволският капитан, както може би си припомняте от предишните ни срещи, Ренар — прекъсна го остро Ноар и не му позволи да се обърне към него с истинското му име.

Младата жена изпитателно се вгледа в двамата мъже и веднага осъзна две неща: първо, че Ноар имаше кораб, с помощта на който отнасяше тайните си послания в Англия, и второ, дядо й знаеше кой е той в действителност. Беше сигурна в това.

— Разбира се — съгласи се учтиво Никола и усмихнато склони глава. Скоро обаче усмивката изчезна и отстъпи мястото си на дълбок размисъл. Поглади нервно червената си брада, прошарена с много сиви кичури, и въпросително вдигна вежди.

— И кой още?

— Капитан Лафол, Ренар — отговори бързо Женевиев и с едва забележимо кимане на глава го помоли да мълчи.

За нейно учудване в очите на дядо й се изписа моментна обърканост. Само след миг обаче лицето му отново просия и той ги покани да седнат.

— Двама от особените ми любимци, това поне е ясно — промърмори с едва сдържан смях той.

И Ноар, и Женевиев го изгледаха мрачно.

— Нима познавате Руж, Ренар? — осведоми се смаяно Ноар и очите му бдително просветнаха.

— Ако под Руж разбирате капитан Лафол — отговори сухо Никола и изпитателно изгледа внучката си. — Тогава трябва да ви отговоря с да. — Той кимна и с подчертано равнодушие вдигна рамене. — Срещали сме се по-рано, нали, мадам?

— Да, и се надявам да се срещаме и в бъдеще. Хората ми бяха ли тук?

— Да, рано тази вечер. Много се уплашиха, като узнаха за задържането ви. Веднага измислиха дързък план за освобождаването ви, затова е най-добре да отидете веднага на уреченото място. Смятам, че шумът, който се е вдигнал около бягството ви, е заглъхнал и вече сте в безопасност. Освен това взех всички предвидени от вас мерки. Идете да проверите лично. Доколкото чух, миналия път сте имали известни трудности. Надявам се днес дрехите да са ви по-удобни.

— Сигурна съм в това, Ренар — отговори усмихнато тя.

— О, за малко щях да забравя да ви предам едно съобщение, мадам — плесна се по челото Никола. — Зная колко ще се радвате да чуете, че скоро ме посети вашият добър приятел… Нали ме разбирате? Остави вест за вас: Чакай ме на далечния бряг. Там ще намериш половината от монетата си.

— Мерси, Ренар! Толкова съм ви благодарна! — извика Женевиев и в очите й нахлуха радостни сълзи. Отлично беше разбрала думите му. Вашел беше идвал и беше съобщил, че тръгва към Англия.

— Така си и мислех, че ще ви зарадвам. Нашият приятел не биваше да остава тук, защото шпионите бяха по петите му. За другите двама… приятели, които търсите, мога само да ви кажа, че не се знае нищо — въздъхна угрижено Никола и затвори очи, за да се овладее. — Много съжалявам. Ще продължа търсенето.

— Мерси, Ренар. Време е да вървя — отговори бързо Женевиев и част от радостта й от щастливото избавление на Вашел се стопи при горчивия факт, че родителите й все още бяха в неизвестност.

Скрили са се някъде, помисли си с надежда тя. Вярваше, че са на сигурно място. Много й се искаше да протегне ръка и да докосне милия си дядо, но не посмя да го пори. Този интимен жест непременно щеше да събуди подозрението на Ноар. Вместо това тя се обърна към едрия маскиран мъж, който стоеше безмълвно до нея.

— Ноар, искам да кажа Дяволския капитан, нали така беше? — осведоми се тя и в гласа й прозвуча лека ирония. — Много ви благодаря за помощта. Сигурна съм, че пак ще се срещнем.

— Разчитайте на мен, капитан Лафол — отговори той и впи очи в нейните. — Още не сме свършили един с друг.