Читаем Сърце под маска полностью

При мисълта за екипажа тя скришом се огледа наоколо. Сърцето й трепна, защото хората й може би бяха наблизо. Ала не видя никого и се ослуша дали мъжете не се ровят в натрупаните реквизити. Не се чуваше обаче никакъв шум, който да издаде присъствието им, и Женевиев въздъхна облекчено. Не искаше никой от тях да се среща с Ноар, най-малко Ив-Пиер. След нощта в Консиержерията беше принудена да му обясни закъснението си и естествено беше премълчала, че Ноар я е целувал. Боеше се, че Ив-Пиер, който я познаваше от детските й години, ще прочете нещо по лицето й и тогава непременно ще извика Ноар на дуел, за да защити накърнената й чест.

Когато стигнаха до кабинета, Ноар тихо почука на затворената врата.

— Кой е? — обади се отвътре рязък глас, който Женевиев безпогрешно разпозна.

— Двама приятели на Луи Бурбонски, Ренар — отговори тихо Ноар.

— Влезте.

Ноар отвори вратата и двамата с Женевиев влязоха в стаичката, която служеше като кабинет.

Никола Дюпре седеше на стола зад бюрото. Пред него беше поставена газова лампа с намален до крайност пламък. При вида на влезлите старецът отмести настрани книгата, разтворена пред него, и широко разтвори зелените си очи. Скочи и бързо заобиколи писалището. Насочи се с разтворени ръце към Ноар, за да го поздрави.

— Каква приятна изненада…

— Дяволският капитан, както може би си припомняте от предишните ни срещи, Ренар — прекъсна го остро Ноар и не му позволи да се обърне към него с истинското му име.

Младата жена изпитателно се вгледа в двамата мъже и веднага осъзна две неща: първо, че Ноар имаше кораб, с помощта на който отнасяше тайните си послания в Англия, и второ, дядо й знаеше кой е той в действителност. Беше сигурна в това.

— Разбира се — съгласи се учтиво Никола и усмихнато склони глава. Скоро обаче усмивката изчезна и отстъпи мястото си на дълбок размисъл. Поглади нервно червената си брада, прошарена с много сиви кичури, и въпросително вдигна вежди.

— И кой още?

— Капитан Лафол, Ренар — отговори бързо Женевиев и с едва забележимо кимане на глава го помоли да мълчи.

За нейно учудване в очите на дядо й се изписа моментна обърканост. Само след миг обаче лицето му отново просия и той ги покани да седнат.

— Двама от особените ми любимци, това поне е ясно — промърмори с едва сдържан смях той.

И Ноар, и Женевиев го изгледаха мрачно.

— Нима познавате Руж, Ренар? — осведоми се смаяно Ноар и очите му бдително просветнаха.

— Ако под Руж разбирате капитан Лафол — отговори сухо Никола и изпитателно изгледа внучката си. — Тогава трябва да ви отговоря с да. — Той кимна и с подчертано равнодушие вдигна рамене. — Срещали сме се по-рано, нали, мадам?

— Да, и се надявам да се срещаме и в бъдеще. Хората ми бяха ли тук?

— Да, рано тази вечер. Много се уплашиха, като узнаха за задържането ви. Веднага измислиха дързък план за освобождаването ви, затова е най-добре да отидете веднага на уреченото място. Смятам, че шумът, който се е вдигнал около бягството ви, е заглъхнал и вече сте в безопасност. Освен това взех всички предвидени от вас мерки. Идете да проверите лично. Доколкото чух, миналия път сте имали известни трудности. Надявам се днес дрехите да са ви по-удобни.

— Сигурна съм в това, Ренар — отговори усмихнато тя.

— О, за малко щях да забравя да ви предам едно съобщение, мадам — плесна се по челото Никола. — Зная колко ще се радвате да чуете, че скоро ме посети вашият добър приятел… Нали ме разбирате? Остави вест за вас: Чакай ме на далечния бряг. Там ще намериш половината от монетата си.

— Мерси, Ренар! Толкова съм ви благодарна! — извика Женевиев и в очите й нахлуха радостни сълзи. Отлично беше разбрала думите му. Вашел беше идвал и беше съобщил, че тръгва към Англия.

— Така си и мислех, че ще ви зарадвам. Нашият приятел не биваше да остава тук, защото шпионите бяха по петите му. За другите двама… приятели, които търсите, мога само да ви кажа, че не се знае нищо — въздъхна угрижено Никола и затвори очи, за да се овладее. — Много съжалявам. Ще продължа търсенето.

— Мерси, Ренар. Време е да вървя — отговори бързо Женевиев и част от радостта й от щастливото избавление на Вашел се стопи при горчивия факт, че родителите й все още бяха в неизвестност.

Скрили са се някъде, помисли си с надежда тя. Вярваше, че са на сигурно място. Много й се искаше да протегне ръка и да докосне милия си дядо, но не посмя да го пори. Този интимен жест непременно щеше да събуди подозрението на Ноар. Вместо това тя се обърна към едрия маскиран мъж, който стоеше безмълвно до нея.

— Ноар, искам да кажа Дяволския капитан, нали така беше? — осведоми се тя и в гласа й прозвуча лека ирония. — Много ви благодаря за помощта. Сигурна съм, че пак ще се срещнем.

— Разчитайте на мен, капитан Лафол — отговори той и впи очи в нейните. — Още не сме свършили един с друг.

Перейти на страницу:

Похожие книги

1984. Скотный двор
1984. Скотный двор

Роман «1984» об опасности тоталитаризма стал одной из самых известных антиутопий XX века, которая стоит в одном ряду с «Мы» Замятина, «О дивный новый мир» Хаксли и «451° по Фаренгейту» Брэдбери.Что будет, если в правящих кругах распространятся идеи фашизма и диктатуры? Каким станет общественный уклад, если власть потребует неуклонного подчинения? К какой катастрофе приведет подобный режим?Повесть-притча «Скотный двор» полна острого сарказма и политической сатиры. Обитатели фермы олицетворяют самые ужасные людские пороки, а сама ферма становится символом тоталитарного общества. Как будут существовать в таком обществе его обитатели – животные, которых поведут на бойню?

Джордж Оруэлл

Классический детектив / Классическая проза / Прочее / Социально-психологическая фантастика / Классическая литература
Радуга в небе
Радуга в небе

Произведения выдающегося английского писателя Дэвида Герберта Лоуренса — романы, повести, путевые очерки и эссе — составляют неотъемлемую часть литературы XX века. В настоящее собрание сочинений включены как всемирно известные романы, так и издающиеся впервые на русском языке. В четвертый том вошел роман «Радуга в небе», который публикуется в новом переводе. Осознать степень подлинного новаторства «Радуги» соотечественникам Д. Г. Лоуренса довелось лишь спустя десятилетия. Упорное неприятие романа британской критикой смог поколебать лишь Фрэнк Реймонд Ливис, напечатавший в середине века ряд содержательных статей о «Радуге» на страницах литературного журнала «Скрутини»; позднее это произведение заняло видное место в его монографии «Д. Г. Лоуренс-романист». На рубеже 1900-х по обе стороны Атлантики происходит знаменательная переоценка романа; в 1970−1980-е годы «Радугу», наряду с ее тематическим продолжением — романом «Влюбленные женщины», единодушно признают шедевром лоуренсовской прозы.

Дэвид Герберт Лоуренс

Проза / Классическая проза