Сърце под маска

— Не… не бях гладна. През нощта не можах да спя и сега съм твърде изтощена, за да хапна нещо — излъга едва-едва тя, защото стомахът й се свиваше от глад. — Ще се опитам на обед да хапна малко супа или плодове… — Гласът й пресекна и тя отново се изкашля в копринената кърпичка, надяваше се съпругът й да разбере намека и да се оттегли.

По лицето му се изписа странен израз, а втренченият поглед на сивите очи никак не й харесваше. Защо я разглеждаше така? Исусе! Дали не й личеше, че е загубила девствеността си? Тя притисна покривката до гърдите си, сякаш се боеше, че мъжът й всеки момент ще разкъса нощницата й и ще я обвини в изневяра.

Но Джъстин не направи нищо подобно. Очите му се спряха по-дълго върху тъмните кръгове около очите, върху изкуствената бледност на лицето, и устните му се разтегнаха в иронична усмивка. Това само засили неловкостта й.

Джъстин вежливо я увери, че много съжалява за лошото й здравословно състояние, и напусна спалнята.

Щом вратата се затвори след него, Женевиев скочи от леглото и като вълчица се нахвърли върху очакващата я закуска. Сигурно нямаше да почувства такова облекчение, ако знаеше, че съпругът й много добре е забелязал медноцветната къдрица, която се беше изплъзнала под дантеленото боне.

24

Женевиев трябваше да излезе навън, иначе щеше да полудее. Странно защо Джъстин се държеше така след завръщането си. Макар и не изведнъж, той се беше променил. Младата жена трепереше от страх, защото го беше лъгала в много отношения, и се опитваше да се убеди, че промяната му е само плод на фантазията й. За съжаление вече беше сигурна, че всичко е действителност.

От две седмици насам мъжът й беше толкова любезен и мил, че чак не й се вярваше. Разговаряше с нея — истински, за сериозни неща, сякаш имаше насреща си интелигентна, разумна жена, а не наивното и повърхностно същество, от ролята на което Женевиев съвсем не се беше отказала. Обграждаше я с учтивост и внимание, а вчера дори заяви, че е подредил нещата си и сделките му вървят много добре, затова ще прекарва повече време у дома си.

— Двамата трябва да се опознаем по-добре — беше казал Джъстин. — Човек не живее вечно, мила, и искам да съм сигурен, че постигнатото от мен ще бъде наследено от децата ми.

Деца! И то не едно! Това означаваше, че той възнамерява да се настани трайно в леглото й. Тази сутрин на закуска я целуна истински — с дълга, настойчива целувка, която въпреки волята й й хареса. Припомни й първата брачна целувка пред олтара и всички надежди, които беше свързвала с нея.

Много скоро, може би още тази нощ, Джъстин щеше да се появи в спалнята й и да поиска своето право. И разбира се веднага щеше да забележи, че съпругата ме не е девствена. Господи! Как ли ще реагира? Само мисълта за това я ужасяваше. Вярно, че й беше разрешил да има обожатели, но в действителност не й се вярваше, че ще приеме хладно такова поразяващо откритие. Гордостта му, самомнението му щяха за бъдат болезнено засегнати. Нямаше да се примири току-тъй, че са му сложили рога, Женевиев беше уверена в това. Сигурно щеше да се разяри толкова, че дори да предприеме стъпки за развод. Имаше място в камарата на лордовете и можеше да представи пред парламента молба за разтрогване на брака. Щеше да избухне страшен скандал и доброто й име щеше да бъде разрушено завинаги. Щеше да бъде принудена да изчезне от Англия. Може би дори Ноар щеше да се отвърне от нея след подобен скандал…

Господи, защо стигна толкова далеч с този глупав маскарад и с детинските си опити да даде урок на мъжа си? Резултатът беше една ужасяваща бъркотия. Трябваше да му каже истината още след първата нощ в Нортчърч Аби и да го помоли за прошка. Вече беше твърде късно, вече нямаше избор. Трябваше да продължи по пътя, по който беше тръгнала.

Облече пищния костюм за езда и се запъти към обора. Върху напудрените й коси беше кацнала огромна шапка, украсена с паунови пера, едно от които едва не убоде с острия си връх ухото на Джъстин, който я посрещна пред конюшнята.

— Мила моя — започна той, докато невярващо оглеждаше безвкусния й тоалет — нямам нищо против желанието ти да правиш впечатление с облеклото си, повярвай ми. Но се боя, че трябва да се разделиш с тия чудовищни шапкарски творения, защото скоро ще нараниш някого. Не съм сигурен за живота си, когато съм в близост до теб.

— Много съжалявам, Джъстин — промърмори сковано Женевиев. — Но това е последният вик на модата, а и аз страшно ги харесвам.

— Разбира се — кимна той. — Предполагам, че това е част от необходимия реквизит. Добре, добре. Желая ти приятна разходка.

Изгледа я втренчено, сякаш се готвеше да каже още нещо, но само сви рамене и се обърна да си върви.

Женевиев нареди да оседлаят кобилата, получена като подарък за сватбата, и се метна на седлото. Потегли в галоп по безлюдното плато и се замисли за току-що водения разговор. Съпругът й беше нарекъл шапките „реквизити“. Странно, какво имаше предвид? По гърба й пробягаха тревожни тръпки. Дали не беше разкрил играта й? — Не, не можеше да бъде. В такъв случай веднага щеше да й поиска обяснение.