Сърце под маска

Имаше само една, която беше обидил и която беше успяла да се изплъзне от ръцете му. При тази мисъл очите му се присвиха и устните му заредиха невъздържани ругатни. Младата жена беше треперила от страх пред него и въпреки това не беше отстъпила пред заплахите му. Беше надхитрила и него, и пазачите му и беше избягала незнайно къде. Досега не беше успял да я намери, въпреки че претърси целия град и обърна дома й с главата надолу.

Обърна се отново към подчинените си и мрачно заговори:

— Ти, гражданино Доре, веднага ще намериш някой художник да нарисува портрета на Червената вещица по описанията на оня идиот сержант Жилбер, който уж е претърсвал колата й. Той е в затвора и очаква присъдата си. Знаете къде да го намерите. Онази жена сигурно се предрешава, но искам портретът й да бъде окачен по цял Париж и всички жандарми да го имат.

— Ти, гражданино Ньовил — обърна се той към втория си адютант, — ще отидеш веднага в Консиержерията и ще доведеш при мен гражданина Едуар Сен Жорж и жена му. Арестувани са преди няколко седмици и ги държат отделно от останалите затворници. Охраняват ги най-доверените ми хора. Ще ви дам писмо, за да ги пуснат. — Клод набързо надраска няколко реда на лист хартия, подписа се със замах и подаде писмото на адютанта. — Тук нареждам на пазачите да поверят затворниците на вас. Предупреждавам, че ще ви струва главата, ако ги изпуснете. Това е всичко.

След като двамата мъже излязоха, Клод се отпусна в креслото и нервно загриза перодръжката. Дали наистина

Червената вещица и Женевиев Сен Жорж бяха едно и също лице? Не знаеше, но трябваше на всяка цена да разкрие истината. Щеше да изтърпи още известно време да го правят за посмешище на цял Париж, докато грижливо се подготви да нанесе големия си удар. Капанът ще щракне и Червената вещица непременно ще падне в него. Нищо чудно да залови дори и Черния Мефисто, който явно я следваше по петите.

Кой ли е този проклет шпионин? — запита се за хиляден път Клод. Неизвестният явно умееше да се маскира и досега винаги заличаваше следите си. Трябваше още веднъж да разпита всички артисти в града. Може би този път ще попадне на следа и ще успее поне да установи самоличността на Черния Мефисто…

23

Мъжът, когото цяла Франция познаваше под името Черния Мефисто, седеше треперещ в каютата си. Беше мокър до кости и премръзнал от среднощното плуване в Ламанша. Слава Богу, че корабът му не беше далеч от „Кримсън Уич“! Иначе непременно щеше да замръзне в ледената вода. Беше способен и издръжлив плувец, но след няколко минути краката и ръцете му натежаха като олово. За щастие хората от екипажа чуха виковете му и побързаха да го изтеглят на борда.

Останал сам в каютата си, той смъкна черната маска от лицето си и се погледна в огледалото. Господи, каква гледка! Трябваше да запомни, че никога не бива да плува заедно с Руж, защото морето беше унищожило напълно грижливо направения тази сутрин грим. Сивата боя, с която бяха боядисани слепоочията му, се беше размазала под маската. Черната линия около очите беше изчезнала. Единият край на изкуствения мустак също се беше разлепил.

Мъжът съблече мокрите си дрехи и побърза да се пъхне в огромното дървено корито, което изпущаше пара. Облегна се назад и доволно въздъхна. Когато огънят, запален в камината от адютанта му, затопли каютата, треперенето напълно изчезна и Ноар облекчено затвори очи.

Беше преживял напрегната нощ, но не би я заменил за нищо на света. Руж беше негова. Най-после! Беше му се отдала доброволно, и то с такава страст, каквато не беше смятал за възможна. Без задръжки му беше отдала и тялото и сърцето си.

Ноар си припомни ужасния шок, когато беше установил, че любимата му е девствена. Това откритие толкова го смая, че не обърна достатъчно внимание на обяснението й. Едва сега си припомни думите й и не можа да повярва. Прониза го невероятно предположение и колкото повече разсъждаваше над него, толкова повече се убеждаваше, че по ирония на съдбата е попаднал на правилния избор. Беше смешно наистина, но беше напълно възможно. Неговият живот и този на Руж бяха като парчета от една мозайка. Но сега, когато беше сигурен, че е открил решението, намираше, че отделните части чудесно пасват една към друга. Мозайката сама се подреждаше в главата му: той беше сключил брак без любов, Руж също. Ноар не се интересуваше от съпругата си, мъжът на Руж — също. Жената на Ноар беше французойка, каквато беше и Руж. Всеки път, когато Ноар напускаше града, за да изпълни някое от опасните поръчения, жена му се оттегляше в стаята си, оплакваше се от какви ли не болести и не позволяваше никой да я посещава. Предполагаше се, че Руж разиграва същия театър пред съпруга си, за да може да напуска незабелязано дома му. И накрая — а това беше най-потискащото доказателство — Ноар също не беше докосвал жена си. Очите му се присвиха. Прекалено много прилики се събраха. Не можеше да бъде случайност.