Сърце под маска

— Нито едно от двете — възрази решително Женевиев. — Вече ти казах: просто не се интересува от мен.

— Тогава явно е луд. Безчувствен, самонадеян глупак! Не те заслужава. Ти си предопределена за мен, мила, и го знаеш, нали? Кога ще те видя пак?

— Не зная… — Женевиев измъчено прехапа устни. — Ще дойда при теб веднага щом успея да се измъкна незабелязано. Ще те намеря където и да си. Ще го направя, повярвай ми. А дотогава ще броя часовете, любими.

— Аз също, мила. Аз също.

— Ами корабът ти? Сега ще се върнеш на борда, нали? — попита колебливо тя, надявайки се да го задържи поне още малко.

— Знаеш, че трябва да го направя. На мое място и ти би постъпила така.

Тя кимна.

— Кажи на хората си, че съм избягал — усмихна се Ноар. — Жалко, но ще трябва да ги разочароваш за големия откуп.

Той я целуна нежно, после неохотно стана и започна да се облича. След минута вече беше изчезнал. Женевиев затвори очи и се вслуша в тихия плясък на водата, който й подсказваше, че Ноар плува към своя кораб.

— Желая ти щастие, любими — пошушна тя. — Сбогом. Искаше й се да остане да лежи така, за да се наслади докрай на спомена и да вдъхне мириса на мъжкото му тяло. Ала знаеше, че е крайно време да излезе при хората си.

Стана бавно, изтри кръвта с гъба и вода от каната и облече чисти дрехи. После повика Ив-Пиер.

— Дяволският капитан избяга — съобщи спокойно тя. — Кажи на останалите, че им давам своя дял от луидорите. Това ще ги обезщети за загубата на откупа.

Ив-Пиер безмълвно огледа разхвърляната каюта и погледът му спря като прикован на леглото.

— По дяволите! — прошепна той и моментално проумя какво се беше случило. — Вие сте полудели, мадам! Какво ще кажат другите, когато узнаят истината?

— Все ми е едно — отговори хладно Женевиев. — В края на краищата капитанът съм аз. Нямам нужда да се оправдавам пред никого — продължи предупредително тя, за да предотврати напиращите на устните му укори. — Дай им парите и мълчи. Тази нощ завоювах богатство, по-ценно от всичкото злато на света.

КНИГА ЧЕТВЪРТА ЗАД ИЗМАМНАТА ВЪНШНОСТ

22

Париж, 1792 година

Клод Рамбуйе беше побеснял от гняв. Държеше листа в ръка, но написаното се размазваше пред очите му. Преди няколко дни едно момче донесе в Отел дьо Вил обидната сатира и оттогава не можеше да спре да я чете. Задъхваше се от гняв, скърцаше със зъби, късаше косите си, но не можеше до откъсне очи от написаното.

Как смееха да му изпратят подобно нещо! Но още по-страшно беше това, че още същия ден обидното стихотворение беше отпечатано в един от многото радикални вестници.

„Трябваше да паднат под ножа на гилотината — дукът, снахата и внучката му. Но бяха хитри и смели и намериха спасение с помощта на една циганка. Пред църквата избухна страшен фойерверк, а после младият сержант претърси каручката и се хвана на лъжите на красивата вещица. Очите й не бяха скрити зад червената коприна.

Е, вярно, че я заловиха на площада, но Черният Мефисто повали пазачите.

И всички ти се смеят, Клод, и всички ти се смеят.

Защото си глупак и няма да ме заловиш!

Чак до последния ти ден ще идвам в сънищата ти и мечът ми ще сложи край на глупостите ти!“

Към сатирата беше приложена яркочервена копринена маска.

Внезапно Клод удари с юмрук по масата и другите двама мъже в стаята нервно подскочиха. От устните му се изтръгнаха гневни проклятия.

— Проклети глупаци! — изкрещя той. Очите му изпущаха искри. — Заради вашата некадърност все ме правят на глупак — първо онзи мръсен шпионин, Черният Мефисто, а после и тази… червена вещица, която и да е тя!

— Сигурни сме, че е жена, гражданино — обади се плахо първият мъж, гражданинът Доре, опитвайки се да успокои началника си. — Личи си по формулировката на писмото.

Клод отвратено изгледа подчинените си.

— По дяволите! Обкръжен съм от луди! Нищо чудно, че не мога да хвана двамата маскирани. Ето че са се съюзили срещу мене.

Не можеше да забрави мъртвия пазач, когото бяха открили преди няколко дни на Гревския площад. Най-вероятно той беше човекът, заловил Червената вещица, а Черният Мефисто го беше убил, за да я освободи. До трупа на мъжа бяха открили черна копринена маска.

Клод нетърпеливо забарабани с пръсти по писалището. Коя ли беше тази смела и дръзка жена, която се осмеляваше да му погажда подобни номера? Сигурно имаше лични причини да го мрази, иначе не би избрала точно него измежду всички членове на събранието.

После смръщи чело. Припомни си десетки жени, които беше унижавал и обиждал, но повечето от тях вече бяха паднали под ножа на гилотината. Онези, които по случайност бяха останали живи, не бяха нито достатъчно интелигентни, нито имаха кураж да извършат подобни престъпления.